Бавачката на ангели [bg]
- Автор: Лэкберг Камилла
- Серия: patrik hedstrom #8
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-802-0
- Переводчик: Любомир Гиздов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Бавачката на ангели [bg]». Краткое содержание книги:
– Не ти ли хрумна сам да се обадиш в полицията и да кажеш, че вещите им са у теб? – попита Патрик.
Оле Скрападжията изправи гръб и скръсти ръце на гърдите си.
– Нали казах на Хенри.
– Какво? Да не искаш да кажеш, че Хенри е знаел за това? – възкликна Йоста.
Хенри неведнъж бе проявявал небрежност, но нямаше смисъл да се ядосва на човек, който вече не беше между живите и не можеше да се защити.
Патрик огледа кашоните.
– Би трябвало да се поберат в колата, как мислиш?
Йоста кимна.
– Да. В краен случай ще смъкнем седалките и ще стане.
– Е, крайно време беше – засмя се Оле. – Трябваха ви повече от трийсет години, за да дойдете да ги вземете.
Йоста и Патрик го зяпнаха, но се въздържаха от коментар. Понякога най-добре беше да си замълчиш.
– Оле, какво ще правиш с всички неща, които си събрал? – попита Йоста, не успявайки да се въздържи.
Почти го обземаше паника, като гледаше поразителното количество предмети наоколо. Малката му къща не беше модерна, но той се гордееше, че я поддържа чиста и спретната и че не станал един от онези самотни мъже, които са се заринали с боклуци.
– Човек не знае кога ще му потрябва нещо. Ако всички бяха пестеливи като мен, светът щеше да изглежда различно, бъдете сигурни.
Патрик се наведе и опита да вдигне един от кашоните, но изпъшка тежко и се отказа.
– Ще трябва да го пренесем заедно. Твърде тежък е.
Йоста го погледна изплашено. Една контузия можеше да съсипе остатъка от голф сезона.
– Предпочитам да не вдигам тежко. Трябва да си пазя гърба.
– Хайде, хващай кашона.
Йоста осъзна, че номерът няма да мине. Приклекна неохотно и вдигна едната страна на кашона. Прах погъделичка носа му и той кихна няколко пъти поред.
– Наздраве – каза Оле Скрападжията и се усмихна толкова широко, че разкри три липсващи горни зъба.
– Благодаря.
Йоста помогна на Патрик да натовари кашоните в багажника. Макар да мрънкаше, той усети как го изпълва приятно нетърпение. Може би в кутиите имаше нещо, което да им даде така необходимата следа. Но най-вече се радваше, че ще може да каже на Ева, че са открили вещите на семейството ѝ. Дори и да се сецнеше, щеше да си струва.
За разнообразие с Карина бяха решили да не стават рано. Снощи той работи до късно и реши, че е заслужил да си поспи.
– Боже – каза Карина и сложи ръка на рамото му. – Още съм сънена.
– И аз. Но никой не е казал, че трябва да ставаме.
Шел се намести по-близо до нея и я придърпа към себе си.
– Мм... твърде съм изморена.
– Искам само да се погушкаме малко.
– Да бе, сигурно – каза тя, но изви чувствено шията си.
В същия момент мобилният телефон на Шел звънна остро от джоба на панталоните му, които висяха от другия край на леглото.
– Не вдигай – каза Карина и се притисна до тялото му.
Но звъненето продължи и накрая Шел не издържа. Стана, дръпна панталоните си и извади телефона. На дисплея пишеше „Свен Никласон“ и той побърза да вдигне, натискайки няколко бутона едновременно.
– Ало, Свен? Да, не, не спя – каза Шел и погледна часовника. Минаваше десет. – Откри ли нещо?
Свен Никласон говори дълго, а Шел го слушаше с нарастваща изненада, като отговаряше единствено с кратки мънкания и хъмкания. Карина го гледаше с любопитство, излегната на една страна и облегнала глава на ръката си.
– Може да те посрещна на летището – каза той накрая. – Оценявам, че ме включваш. Не всички колеги биха го направили. Информира ли полицията в Танум? Гьотеборг? Да, може би така е по-добре, предвид положението. Да, вчера имаше пресконференция и те изглеждат доста заети с тяхното си разследване. Сигурно вашият човек, който беше там, ти е разказал. Можем да го обсъдим, като се видим. До скоро.
Шел почти беше останал без дъх, когато затвори. Карина му се усмихваше.
– Предполагам, че става нещо голямо, щом Свен Никласон идва насам.
– Представа си нямаш – каза Шел, стана от леглото и започна да се облича. Умората му се беше изпарила. – Представа си нямаш – повтори той, този път по-скоро на себе си.
Ерика събираше завивките в гостната. Ева си беше тръгнала. Искаше да вземе със себе си материалите, но Ерика я помоли вместо това да ѝ направи копия, за което всъщност трябваше да се сети още в началото.
– Ноел! Не удряй Антон! – викна тя към всекидневната, без дори да се налага да види с очите си каква е причината за шумотевицата.