Бавачката на ангели [bg]

За нейно облекчение, изглежда, Дагмар беше изчезнала. За последно я бе видяла преди две години и оттогава от нея нямаше ни вест, ни кост. Лаура ясно си спомняше последната им среща. Бяха я пуснали от лудницата година преди това, но Дагмар не бе дръзнала да се появи в дома на Лаура и Сигвард. Говореше се, че скита из града, както когато Лаура беше малка. Най-накрая обаче се появи на прага им – беззъба, мръсна и парцалива. Беше си все толкова луда и Лаура не можа да проумее как са я пуснали лекарите. В болницата поне получаваше лекарства и не ѝ даваха да пие алкохол. Макар че предпочиташе да ѝ каже да си върви по пътя, Лаура бързо пусна майка си вътре, за да не я видят съседите.

– Колко хубава си станала – каза Дагмар. – Явно си се издигнала в обществото.

Лаура стисна юмруци зад гърба си. Миналото, което беше прогонила и което я навестяваше само в сънищата ѝ, сега я бе настигнало.

– Какво искаш?

– Имам нужда от помощ.

Гласът на Дагмар звучеше плачливо. Тя се движеше странно сковано, а лицето ѝ потрепваше.

– Пари ли ти трябват? – попита Лаура и посегна към чантата си.

– Не за мен – каза Дагмар, без да откъсва поглед от чантата. – Искам пари, за да отида в Германия.

Лаура я зяпна.

– Германия? Какво ще правиш там?

– Така и не успях да се сбогувам с баща ти. Не успях да се сбогувам с моя Херман.

Дагмар се разплака и Лаура се огледа нервно. Не искаше Сигвард да ги чуе и да провери какво става. Не биваше да вижда майка ѝ тук.

– Шт! Ще ти дам пари, само се успокой, за бога! – каза Лаура и ѝ подаде шепа банкноти. – Ето! Това трябва да стигне за билет до Германия!

– О, благодаря!

Дагмар се хвърли напред и стисна както парите, така и дланта на Лаура. После зацелува ръцете ѝ, но Лаура ги дръпна отвратено и се избърса в полата си.

– Сега си върви – каза тя.

Искаше единствено майка ѝ да се махне от къщата и от живота ѝ, така че всичко отново да е както преди. Щом Дагмар взе парите и си тръгна, Лаура се отпусна облекчено върху един стол в антрето.

Бяха минали две години оттогава и майка ѝ вероятно вече не беше между живите. Лаура се съмняваше, че е успяла да стигне далече, особено в следвоенния хаос. А ако беше продължила да дрънка, че отива да се сбогува с Херман Гьоринг, вероятно я бяха взели за побъркана вещица, каквато си беше, и я бяха спрели някъде по пътя. Познанството с Гьоринг не беше нещо, с което да се хвалиш. Това, че се беше самоубил в затвора след края на войната, не правеше престъпленията му по-малки. Лаура настръхна при мисълта, че майка ѝ е продължила да разправя, че той е баща на детето ѝ. Такова нещо вече не беше причина за гордост. Лаура имаше само бегли спомени от посещението при съпругата на Гьоринг в Стокхолм, но си спомняше срама, както и начина, по който я погледна Карин. Погледът ѝ беше изпълнен с топлина и състрадание. Вероятно не се бе обадила за помощ именно заради Лаура, макар че трябва да е била изплашена.