Тайната порта [bg]

— Тя иска от нас да заминем, Джон — изрече накрая Пол. — Когато след два дена „Хектор“ вдигне платна, за да се върне в Англия, ние с теб трябва да сме на него!

Играейки си безмълвно с ножовете, Карю само кимна.

— А аз ще трябва да кажа на останалите.

— Какво? На Мъглата? — погледна го отвратено Карю.

— Да не си луд? Разбира се, че не. Имам предвид на Томас Глоувър и останалите. Най-вече на Томас — той е тук от по-дълго време и е работил повече от всички нас за тази компания. Както изглежда, Далъм бил приключил с поправките си и току-що научихме, че Лило вече може да представи акредитивите си. И когато всичко това свърши, и „Хектор“ потегли, ние трябва да сме на борда му!

— Щом така казваш.

— И повече никакви опити за предаване на съобщения до Силия!

— Щом така казваш.

— Добре че Джамал отказа да ни помогне, когато…

— И аз благодаря за това на Бога всеки ден.

— Явно тя няма представа, че ние сме тук, а онова, което не знае, не може да й навреди, нали така?

— Така.

И отново се възцари тишина. Тя бе пронизана от напевния глас на мюезина, който призоваваше вярващите към молитвите по залез-слънце.

— Аз едва не й казах, Карю!

— На кого?

— На валиде султан.

— Боже всемогъщи, Пиндар, и ти обвиняваш мен, че поемам рискове!

— Бях буквално на крачка от това да й покажа портрета на Силия!

И образът му отново изплува в съзнанието му. Но не както изглеждаше на миниатюрата в компендиума, а Силия като русалка с коса, увита около врата й, носеща се, зелена и златиста, из океанските дълбини. „И сега се чудя защо не го направих! — помисли си с болка той. — Имах възможност и не се възползвах от нея. Трябваше да се оставя на милостта й, да я помоля да се съжали над мен!“ Разтри яростно с юмруци очите си — в ума му избухнаха дъги светлина. „Валиде беше единственият човек, който можеше да ми каже със сигурност дали тя е там! Понякога си мисля, че е по-добре да знаеш и да умреш, отколкото да не знаеш.“

— Дали би могло да е вярно, Джон? — обърна се той към Карю. — Силия, върнала се от мъртвите, така ли? Кажи ми, че не сънувам!

— Не, не сънуваш — отсече Карю.

В този момент в градината се появи позната фигура в работно облекло. Беше Томас Далъм, майсторът на органи. Когато ги видя, ускори крачка.

— Какво става, Том? Какви са новините? — подвикна Пол и слезе от стената. — Чух, че трябва да те поздравим, а? Подаръкът за султана бил вече като нов!

— Така си е.

Далъм, който не беше много по приказките, просто стоеше и мачкаше притеснено шапката в ръцете си.

— Какво мога да сторя за теб, Том? — попита Пол.

— Ами, господин Пиндар, вероятно не е нищо особено, но…

— Но?

— Ами, онази работа, за която говорихме из онези дни…