Тайната порта [bg]

— Да, чух топовните изстрели — кимна Пол и се загледа в Златния рог. Водите му проблясваха невинно под следобедното слънце. — Ти беше прав за Силия — изрече внезапно. — Тя наистина е там.

— Откъде знаеш? — изгледа го изненадано Карю.

— Каза ми го валиде султан.

— Какво!

— Е, не с чак толкова много думи. Тя е твърде умна за подобно нещо.

— Тогава как?

— Ами, всичко беше невероятно странно — отбеляза смръщено Пол. — Но мисля, че точно затова е поискала да ме види втори път. На Мъглата трябва да кажа, че аудиенцията ми е била във връзка с подаръците на посолството и че е извикала именно мен, защото може да говори с мен на венециански. Така трябва да мислят всички, включително нейните хора. Но нямаше нищо общо с това — пауза. — Срещата се състоя не в някой от нейните летни дворци, а в малък павилион на азиатския бряг. Каза ми, че градината с павилиона й била подарена от султана преди много години, когато все още била фаворитка. Градина край водата — Пол си спомни за цветовете на късната лятна градина, за блясъка на светлина, за белия крак с високия свод, извит като на танцьорка. — Но тази градина се оказа едно от най-красивите места, които някога съм зървал, Джон, излязла сякаш от някакъв сън!

— Какво каза тя?

— Точно в това е проблемът, че не каза нищо. Иначе говорихме, говорихме много и за всякакви неща. За градини. За живота на търговеца. За Парвиш и за неговите механични уреди — и едва сега, докато разказваше, той си даде сметка за абсурдността на целия този разговор. — И накрая тя изрече нещо от рода на: „Установявам, че съм взела нещо, което принадлежи на вас“ — бръкна в чантата, която носеше преметната през рамо. — И ми даде това!

Джон Карю пое захарния кораб от ръката на Пол. Погледа го безстрастно известно време, а после му го върна с думите:

— Току-що прекарах две денонощия в изба, пълна с гадини, и то само заради това! Не, мерси, вземи го!

Пол пое малкия кораб и го вдигна към слънцето, докато платната, захарните въжета и малките, покрити с карамел фигурки не се завъртяха под светлината.

— Този път буквално си надминал себе си, приятелю — промълви накрая. — Мога да се закълна в живота си, че това е „Силия“, търговският кораб на Лампри до последното парче от такелажа! — постави го внимателно на стената до тях. — Дори името му е изписано точно така, както си беше!

— Тя може ли да чете на английски?

— Надали. Но със сигурност има много около нея, които могат.

— Онова, което обаче изобщо не е толкова сигурно, е, че този кораб има нещо общо със Силия. Защо изобщо е направила подобна връзка?