Тайната порта [bg]

4 септември 1599 година, през нощта

Високо в обсерваторията си в Галата, Джамал ал-Андалус работеше още от залез-слънце.

Както беше обичаят му, бе седнал в кабинета си на самия връх на кулата. Тази стая беше над обсерваторията, в която държеше повечето инструменти и книгите си и където приемаше гости и пътуващи учени, които от време на време се отбиваха при него. Тази стая бе неговото убежище, където не влизаше никой друг освен него, даже слугите му. Седеше с кръстосани крака на пода пред широка, ниска масичка и записваше някакви числа в голяма книга. Пред него бяха разстлани голяма звездна карта, притисната в четирите ъгъла с камъни, и таблици с астрономически данни. В продължение на много часове единственият звук в стаята бе скърцането на перото му върху тънкия велен. От време на време вдигаше глава и поглеждаше към стълбите, сякаш очакваше някого, но там не се виждаше жива душа.

Ако някой би могъл да наблюдава Джамал, щеше веднага да забележи, че в тази стая лицето му беше доста по-различно от лицето, което показваше на външния свят. По-стар ли беше, или може би доста по-млад от годините, които му се приписваха? Наблюдателят трудно би отгатнал. В спокойно състояние игривостта, която толкова оживяваше чертите му, когато се намираше в компания, отстъпваше напълно на огромната концентрация. Защото именно тук, в тази тайна стаичка, протичаше истинският живот на Джамал — живот на ума, едно толкова пълно потапяне в дълбините му, че когато отново изплуваше на повърхността, излизаше със замаяния, почти невиждащ поглед на човек, който бе общувал с ангели.

Масичката, пред която седеше, беше чиста и непорочна като математическите изчисления, върху които работеше тази нощ. Ала другата част на тайната му стаичка разказваше съвсем друга история и приличаше по-скоро на ателие на художник, отколкото на астрономическа лаборатория. Хаванчета и чукала, разнообразен набор от стъкленици, фунии и сита, петна от черно мастило, парчета фини платна, покрити със златни листи, и стъклени съдове с пъстроцветни прахчета — червени, зелени и сини, смлени от какви ли не вещества: лапис лазули, малахит, цинобър, бяло и червено олово, зелен витриол (железен сулфат), хематит, стипца, зелен меден окис и гипс. В прецизни редички бяха подредени всевъзможни четчици, линии и пера. А до всичко това, разстлана прецизно на пода, се намираше настоящата му задача — дълга риза, отворена от врата надолу като кафтан. Едната страна на ризата беше все още бяла, но другата беше покрита с толкова дребни знаци за закрила, че изглеждаше като изписана от джинове.

Джамал свали очилата от очите си и разтри носа си там, където металната рамка го беше прежулила. После ги остави много внимателно в дървената им кутийка и от масата пред себе си взе два странни на вид инструмента. После дръпна завесата на стената зад него, отвори скритата зад нея врата и по тесни стълбички се качи на покрива.