Гравитационна дъга [bg]

— Мили Боже! — пъшка Галопа, последвайки го унило извън стаята, със закрити очи, за да не гледа ризата, която слабо лъщи в коридорния полумрак. — Поне я загащи и покрий с нещо. Ето, даже съм склонен да ти заема това спортно сако… — Определено голяма жертва: сакото е от шивашко ателие на „Савил Роу“, чиито пробни наистина са окичени с портрети на всичките многоуважаеми древни овце, някои благородно позиращи върху скали, други застинали в тъжно замислени крупни планове, от които е била остригана автентичната мъгливо-сребриста вълна.

— Сигурно е изтъкано от бодлива тел — е мнението на Слотроп. — Кое момиче ще иска да стои близо до нещо подобно?

— Да, обаче коя здравомислеща жена ще дръзне да се приближи на по-малко от петнайсет километра от тази отвратителна риза, а?

— Чакай! — Незнайно откъде Слотроп издърпва крещящо ярка носна кърпа на жълти, зелени, оранжеви шарки и, въпреки стенанията от ужас на Галопа, я напъхва в джоба на заетото от приятеля сако така, че да стърчат три върха. — Готово! — сияещ, — ето това се казва истински шик!

Двамата излизат на слънце. Чайки надават вопли, облеклото на Слотроп сияе със собствен блестящ живот. Галопа стиска здраво очи. Когато ги отваря, всички момичета са наобиколили Слотроп, галят ризата, погризват върховете на яката, чуруликат на френски.

— Ами да — Галопа вдига кошницата. — Точно така.

Момичетата са танцьорки. Още с пристигането на освободителите, управителят на казино „Херман Гьоринг“, някой си Сезар Флеботомо, довел целия кордебалет, въпреки че все още не бил намерил време да промени окупационното име на заведението. Там като че ли на никой не му пука за това, приятна мозайка от мидички с идеална форма, хиляди запечатани в гипс мидички, виолетови, розови и кафяви, подменят огромна част от покрива (старите керемиди все още са нахвърляни на куп до казиното), сътворен преди две години под формата на възстановителна терапия от пилотите на ескадрила „Месершмити“ в отпуск, с готически шрифт достатъчно големи, за да бъде ясно различима от въздуха, както и е била замислена от тях. Сега слънцето все още е твърде ниско, едва докосва думите и те почти се сливат с основата и затова висят унило, вече без връзка с техните създатели, болката в ръцете им, пришките, които почерняват на слънцето от възпаления и кръв, — смаляват се едва сега, когато те минават покрай чаршафи и калъфи на възглавници проснати да съхнат на извисения полегат бряг, тънички поръбени със синьо гънки, които ще се поизгладят с издигането на слънцето, шест чифта крака разбъркват отдавна неразчистваните отломки, почти обезцветен от слънцето стар игрален чип, прозрачни кости на чайки, маслиненозелен германски войнишки потник, раздран и изпоцапан с грес…