Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Като поразпита за майчините си светски ангажименти, той скоро успя да открие кои от приятелите на милейди дават приеми този сезон и къде би имало вероятност да срещне сестрите Озбърн; и макар да се отвращаваше от гуляи и вечерни приеми, които, уви, се устройват от мнозина благоразумни хора, той скоро разбра къде може да види госпожици Озбърн. Като се появи на бала, където танцува по няколко пъти и с двете и се държа крайно учтиво, той действително има смелост да помоли мис Озбърн за няколкоминутен разговор, рано на следния ден, когато, каза той, щял да й съобщи нещо много важно.
Какво я накара да се дръпне назад, да впери поглед в него, а сетне в земята пред нозете си, и да даде вид, че ще припадне в ръцете му, ако той не я бе настъпил навреме по крака, като по този начин й даде възможност да се овладее? Защо тя така силно се развълнува от думите на Добин? На това не можем да дадем никакъв отговор. Но когато той пристигна на следния ден, Мария не беше в гостната със сестра си и мис Уирт отиде да я намери, така че капитанът и мис Озбърн останаха сами. И двамата бяха толкова тихи, че тиктакането на изобразяващия жертвоприношението на Ифигения часовник над камината се чуваше силно.
— Колко хубаво беше снощното тържество! — започна най-после насърчително мис Озбърн. — И… колко по-добре танцувате сега, капитан Добин! Сигурно някой ви е учил — прибави тя с мило лукавство.
— Трябва да ме видите как играя народни танци с нашата мисис майор О’Дауд, а също и джиг — виждали ли сте някога джиг? Но аз мисля, че всеки може да играе добре с вас, мис Озбърн — вие така хубаво танцувате.
— Млада и красива ли е съпругата на майора? — запита хубавата му събеседничка. — Ах, колко ли с ужасно да бъде човек съпруга на военен! Просто се чудя как имат настроение да танцуват, особено в тези ужасни военни времена! О, капитан Добин, понякога потрепвам, когато си помисля за нашия мил Джордж и за опасностите, на които са изложени военните. Много ли от офицерите на вашия полк са женени, капитан Добин?
«Бога ми, тя вече съвсем си разкри картите» — мислеше си мис Уирт; но тази нейна забележка не можа да се чуе през цепките на вратата, пред която компаньонката бе застанала.
— Един от нашите младежи току-що се ожени — каза Добин, като дойде право на въпроса. — Двамата се обичаха много отдавна. Връзката им е много стара и освен това са бедни като църковни мишки.
— Ах, колко интересно! Ох, колко романтично! — извика мис Озбърн, когато капитанът каза «стара връзка» и «бедни». Съчувствието й го насърчи.
— Най-прекрасният младеж в полка — продължи той. — В армията няма по-смел и по-хубав офицер; а и жена му е тъй очарователна! Как само ще я харесате! Наистина, как ще я харесате, когато я опознаете, мис Озбърн! — Младата девойка си помисли, че мигът е настъпил и че това се доказваше от Добиновото неспокойство, което той изразяваше видимо, като присвиваше чело, потропваше по земята с големите си нозе, бързо закопчаваше и разкопчаваше мундира си и т.н. Мис Озбърн си мислеше, че ако си поотдъхне малко, той ще разкрие сърцето си; и се приготви напрегнато да го изслуша. А часовникът, сложен в олтара, на който бе поставена Ифигения, след подготвително потреперване започна да удря дванадесет; и удряше така бавно, сякаш щеше да трае до един — тъй безкрайно се видя то на нетърпеливо чакащата мома.
— Но аз не съм дошъл да говоря за женитба — искам да кажа… тази женитба… всъщност… знаете… скъпа мис Озбърн, думата ми е за нашия приятел Джордж.
— За Джордж ли? — каза тя с такъв разочарован глас, че мис Уирт и Мария се разсмяха от другата страна на вратата, а дори и самият този клетник Добин бе склонен да се усмихне, защото положението на нещата не му беше съвсем непознато. Джордж често го бе закачал деликатно: «Ех, Уил, защо не вземеш нашата Джейн? Ако й предложиш, ще те приеме. Залагам пет към две, че ще го стори.»
— Да, за Джордж — продължи той. — Между мистър Озбърн и него имало някакво спречкване. Аз съм тъй привързан към него — вие знаете, че двамата сме като братя — и ми се иска, и се моля тази разпра да се потуши. Ние трябва да заминем за чужбина, мис Озбърн. Всеки ден можем да получим заповед. Кой знае какво може да се случи през този поход! Не се вълнувайте, скъпа мис Озбърн; и тези двамата трябва поне да се разделят като приятели.
— Не е имало никаква разправия, капитан Добин, а само обикновена малка сцена с татко — каза девойката. — Всеки ден очакваме Джордж да се върне. Това, което татко искаше, беше само за негово добро. Трябва само той да се върне и съм уверена, че всичко ще се оправи. А знам, че и милата Рода, която си отиде тъй натъжена и ядосана, ще му прости. Жената прощава много лесно, капитане.