Кралят на мургите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на мургите». Краткое содержание книги:
— Значи ще ни се наложи да се примирим с каквото е останало.
Той погледна нагоре към небето. Облаците ставаха все по-тъмни и по-тъмни.
— Трябва да побързаме.
Стигнаха върха на хълма по здрач. Бурята продължаваше да вилнее с пълна сила. В момента, в който стигнаха входа на подземието, и последните светлини на деня угаснаха. Вътре обаче бе топло и светло от танцуващите пламъци. Докато тях ги бе нямало, приятелите им ли бяха опънали върви между колоните и сега дрехите и одеялата им се сушаха и от тях се вдигаше пара.
— Имахте ли късмет? — попита Силк, докато Гарион вкарваше коня си.
— Не особено. Моряците са прочистили кухнята доста старателно.
Тот и Дурник въведоха и останалите коне и стовариха на земята мокрите вързопи.
— Намерихме торба фасул и делва с мед — съобщи ковачът. — Има и няколко парчета месо и бекон, но са гранясали. Затова и моряците са ги оставили, но според мен можем да изрежем разваленото и пак да ни остане нещичко годно за ядене.
— Това ли е всичко? — попита Поулгара.
— Страхувам се, че да, Поул. Взехме и една скара и торба въглища, след като явно в тази част на света няма никакви дърва за горене.
Поулгара се намръщи разочаровано.
— Знам, че не е много Поул, но пък е всичко, което успяхме да намерим — оправда се той.
— И с това ще се справя, скъпи — усмихна му се тя.
— Събрах и дрехите, които изоставихме по каютите — рече Гарион, докато разседлаваше коня си — Някои от тях са даже сухи.
— Чудесно. Тогава да облечем нещо сухо и да видя какво мога да направя по въпроса с вечерята.
— Яхния? — рече разочаровано Силк.
— Яхнията ще отнеме много време. Каша, мед и малко бекон ще ни бъдат достатъчни за през нощта — отвърна Поулгара.
Той въздъхна с облекчение.
На сутринта дъжда и градушката вече ги нямаше, но силният вятър, който брулеше хълма, все още напомняше за вчерашната буря. Гарион стоеше на ръба на скалата пред входа, загърнат в наметалото си, и гледаше вълните, които безспирно стоварваха гнева си върху брега. Откъм югоизток облаците започваха да изтъняват и на мръсносивия фон се открояваха тънки ивици синьо небе. През нощта приливът бе отнесъл кърмата. Множество безформени буци се открояваха под вълните и Гарион се опитваше да не ги гледа — това бяха труповете не нещастните моряци, които бурята бе погълнала.
На хоризонта се появиха кораби с червени платна — идваха към останките от крушението.
Ерионд и Белгарат отдръпнаха платното, което Дурник бе окачил на входа на подземието предната вечер, и се присъединиха към Гарион.
— Не вали, а и вятърът, изглежда, утихва — докладва Гарион. — Има друг проблем обаче.
И посочи приближаващите се кораби.
— Със сигурност ще слязат на брега, щом видят останките. Мисля, че е време да се махаме оттук — изръмжа Белгарат.
— Не се е променило чак толкова — каза Ерионд, който се оглеждаше наоколо със странно изражение. — Едно време играех ей там — продължи той, като посочи обраслата с трева пейка. — Поне в случаите, когато Зедар ми даваше да излизам.
— Той говореше ли с теб, докато бяхте тук? — попита Белгарат.
— Не много често. Обикновено мълчеше. Носеше някакви книги и през повечето време се занимаваше с тях.
— Сигурно си бил самотен — отбеляза Гарион.
— Не беше чак толкова зле. Наблюдавах облаците и птиците по цял ден. Пролетно време птиците правят гнездата си по лицевата страна на стената. Ако протегнех глава от ръба, можех да ги наблюдавам. Много обичах да гледам как малките се учат да летят.
— Имаш ли представа на какво разстояние се намира пътят, който води към вътрешността на полуострова? — попита го Белгарат.
— Обикновено ни отнемаше по един ден, но тогава аз още бях малък и не можех да вървя бързо.
Белгарат кимна и засенчи очи с длан. Корабите продължаваха да се приближават.
— Най-добре да кажем на другите. Не можем да удържим позицията си срещу няколко екипажа малореански моряци.
Бързо събраха мокрите дрехи и оскъдните си припаси и тръгнаха. Гарион забеляза как Ерионд хвърли последен, изпълнен със съжаление поглед към мястото, където бе израсъл.
— Горе-долу знам пътя — каза той. — Потоците сега са пълноводни и ще трябва да внимаваме.
Той се залюля леко на седлото си и продължи:
— Ще избързам напред. Пък и на Кон и без това му се тича — усмихна се той, погали врата на жребеца си и препусна в щур галоп.
— Странно момче — заключи Ургит. — Наистина ли е познавал Зедар?
— И то доста добре — отговори Силк. — И него, и Ктучик. Цял живот е общувал със странни люде, затова в държането му няма нищо необичайно и неразбираемо.