Кучетата на войната
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Терзиев
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Кучетата на войната». Краткое содержание книги:
— Петнайсети — повтори Томар. — Значи на тази дата ще е там.
— Както и ти — каза гласът отсреща. — Анри ще те свърже с неговия човек в хотела. На 15-ти по обяд ще заемеш позиция някъде в околността.
— А докога ще чакам? — попита Томар.
— Докато излезе. Сам! — каза Ру. — Тогава ще му видиш сметката. За пет хиляди долара.
На излизане от кабината на лицето на Томар се появи лека усмивка. Докато си пиеше бирата на бара, той усещаше хладния допир на пистолета под лявата си мишница. Усмивката му стана по-забележима. Този пистолет щеше да му спечели доста добра сумичка. Само след няколко дни. Нямаше никакво съмнение. Щеше да е съвсем елементарно да се застреля човек, който никога не го е виждал и нищо не подозира. Пък бил той и Кат Шанън.
Към десет часа в неделя сутринта позвъни Курт Семлер. Шанън се излежаваше гол в леглото, а Джули приготвяше закуска в кухнята.
— Мистър Кийт Браун? — обади се гласът на момичето от пощата.
— Да. На телефона.
— Има обаждане за вас. От Генуа ви търси мистър Семолина.
Шанън скочи и приседна на ръба на леглото. Здраво стискаше слушалката.
— Свържете ме — изкомандва той.
Гласът на германеца се чуваше слабо, но всичко се разбираше.
— Карло?
— Да, Курт?
— Аз съм в Генуа.
— Знам. Някакви новини?
— Намерих го. Този път съм сигурен. Точно такъв, какъвто го искаш. Обаче има и друг купувач. Навярно ще се наложи да наддаваме, ако искаме да го купим. А корабът е добър. Идеален е за нас. Ще можеш ли да дойдеш да го видиш?
— Сигурен ли си, че е добър, Курт?
— Да, абсолютно. Регистриран товарен кораб, собственост на една параходна компания със седалище в Генуа. Само за нас е.
Шанън размисли.
— Ще дойда утре. В кой хотел си отседнал?
Семлер му каза.
— Ще пристигна с първия възможен самолет. Не знам точно кога. Гледай следобед да не излизаш. Ще те намеря в хотела. Запази ми стая.
Няколко минути по-късно Шанън вече говореше с билетния център на „Бритиш Еъруейз“. Казаха му, че най-скоро излита самолетът на „АЛИТАЛИЯ“ до Милано в 9,05 на другата сутрин. В Милано имаше връзка за Генуа. Самолетът кацаше в пристанищния град малко след един часа следобед. Шанън си запази билет за този полет.
Когато Джули се върна с кафето, наемникът я посрещна ухилен. Ако корабът се окажеше добър, за двайсет дни Шанън щеше да успее да приключи сделката и на 15-и да отиде в Париж за срещата си с Лангароти, напълно уверен, че Семлер ще намери добър екипаж и ще набави гориво и продоволствия най-късно до 1 юни.
— Кой беше? — попита момичето.
— Един приятел.
— Какъв приятел?
— Мой съдружник.
— Какво искаше?
— Ще трябва да отида да го видя.
— Кога?
— Утре сутринта. В Италия.
— Колко време няма да те има?
— Не знам. Около две седмици. Може и повече.
Тя се нацупи.
— И аз какво ще правя толкова време без теб?
Шанън се ухили.
— Все ще намериш какво да правиш.
— Голямо лайно си — каза Джули завалено. — Но щом казваш, че трябва да заминеш, значи наистина трябва. В такъв случай ни остава съвсем малко време и аз, скъпи мой, въобще не мисля да го пилея.
Кафето му се разля върху възглавницата и Шанън си помисли, че битката за двореца на Кимба ще е песен в сравнение с усилията му да задоволи сладката дъщеричка на сър Джеймс Мансън.
15.
Пристанището на Генуа бе окъпано от светлината на слабото следобедно слънце, когато Кат Шанън и Курт Семлер освободиха таксито и германецът поведе шефа си по кея към мястото, където беше пристигнал корабът „Тоскана“. Старият съд се гушеше между два 3 000-тонни контейнеровоза, но това не променяше нищо. Окото на Шанън прецени, че корабът е точно толкова голям, колкото трябва.
На носа имаше малък форпик, който слизаше на метър и петдесет към главната палуба, по средата на която се намираше квадратният отвор на единствения трюм. На кърмата бе разположен малкият мостик, под който очевидно бяха каютите на екипажа и на капитана. Мачтата беше съвсем къса. За нея беше прикрепен един-единствен кран, изправен почти вертикално. Най-отзад, точно над кърмата, бе закачена единствената спасителна лодка.
Ръжда покриваше целия корпус. Боята се бе олющила под слънцето и солените пръски на много морета. Но макар и малък, стар и неприветлив, този кораб имаше най-важното качество, което интересуваше Шанън — беше анонимен. Има хиляди корабчета от този род, които поддържат каботажните рейсове между Хайфа и Гибралтар, Танжер и Дакар, Монровия и Саймънстаун. Всички те си приличат, не правят никакво впечатление и никой не би заподозрял, че пренасят нещо друго осен дребни товари на кратки разстояния.