Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

— Знаеш ли, имам чувството, че никога не съм си отивала. Странно, нали, как понякога човек чувства някое място.

Той вдигна очи към нея. Не каза нищо, само се усмихна.

— Защо не си качиш нещата горе? Ще донеса нещо за ядене.

Тя взе сака си, пълен наполовина с дрехи, и се качи по стълбите на втория етаж. Парапетът под ръката й светеше, лъснат от безброй много ръце, но сега залите и стаите бяха празни. Сега те се обитаваха само от Мироу, последния от този род. Тя почувства връзката на доверие и уважение, която съществува между тях: здрава връзка от тази, която можеше да очаква между себе си и нейните сътрудници. Около тях винаги съществуваше една неопределена въздържаност, която го отделяше, която го нравеше необщителен. Понякога тя се открояваше дори на фона на нейната затвореност.

Влезе в стаята, в която винаги се настаняваше, хвърли сака и шлема си на старото легло и се загледа как те потънаха в завивките.

Тя разкопча палтото, свали го и тръгна с него към масивния гардероб. Спря, когато зърна бледозеления летателен костюм, захвърлен на пода до гардероба. Закачи механично палтото си, вдигна костюма и го премери. Разпери го и внимателно го огледа. После бавно свали палтото си и на негово място закачи костюма.

Джеруша се върна на леглото и се загледа в смачканите завивки. От един стол до леглото вдигна четка за коса и видя дългите, руси коси по нея. После я остави. Седеше мълчаливо, а в ума си виждаше едно малко, самотно къдрокосо детенце с плетени гащички и сандалки да наблюдава клекнало сребърни дъждовници в пресъхващия гьол. Слънчева светлина се изливаше над нея като топъл мед.

Джеруша взе шлема и сака от леглото и бързо слезе по стълбите.

— Джеруша? — Мироу се изправи до ниската дъсчена маса близо до огнището, над която, наведен, приготвяше храната, и се намръщи недоумяващо. — Мислех, че ти беше…

— Ти не ми каза, че имаш други гости. — Гласът й придоби неочаквана за нея интонация. — Няма да остана.

Лицето му се промени като на човек, който току-що е уличен в ужасен пропуск.

Мироу попита тихо:

— Винаги ли си на служба?

— Твоите морални принципи не са, разбира се, и мои, дори и на служба.

— Какво? — Изразът на лицето му напълно се промени. — Искаш да кажеш… Това ли мислиш? — Облекчението му бе съпроводено от силен смях. — Аз мислех, че търсиш контрабандисти!

Тя отвори уста.

— Джеруша. — Той прекоси разхвърляната стая и отиде при нея. — О-о, богове, не исках да кажа това. Не е както си мислиш. Тя е само приятел. Никакъв роман. Тя е толкова млада, че може да ми бъде дъщеря. В момента е в морето с лодка.

Джеруша погледна настрани, после сведе очи.

— Не исках да… се натрапвам.

Той се окашля.

— Не съм от камък, боговете знаят… — Той вдигна една мека, избеляла възглавница, после пак я пусна.

— Не съм и очаквала. — Тя знаеше, че онова, което каза, е лошо.

— Ти веднъж каза, че не съм глупав човек. Но през цялото време, при всичките ти посещения, никога не разбрах… — той вдигна ръце и я докосна така, както никога не я бе докосвал — … че ти искаш нещо повече.