Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

— Не! Силки! — Муун изтича напред. Третата хрътка изскочи пред нея, хвана я и я дръпна настрани. В следващия миг тя видя как назъбения нож се заби. Изпищя, като че ли удариха нея. Мъжът в черно се обърна и точно тогава тя удари с всичка сила третата Хрътка и я повали. Останалите я сграбчиха, обградиха я и дръпнаха маската на костюма й. Косите й се разпръснаха по раменете. Едната хрътка ги уви около пипалата си и задърпа назад главата й.

— Спри! — извика някой. Но тя нямаше нито глас, нито дъх, когато кървавият нож се допря до гърлото й…

Силна ударна вълна отхвърли Хрътките настрани, а нея повали на земята.

— Махнете се от нея! Какво, по дяволите, мислите, че правите? — Тежките ботуши на мъжа в черно се разкрачиха над нея, подслониха я като дърво при буря. Тя вдигна глава нагоре и видя само сянката на неговия силует върху избелелия от слънцето самотен бряг. — … Защото тя е сибила, дявол да я вземе, затова! Какво се опитвате да направите, да ме заразите ли? Вървете по дяволите и хвърлете този нож в морето! — Той махна с ръка, отмести се и клекна до нея.

Муун уморено се надигна, усети тънък, топъл гердан от кръв да се стича надолу по татуировката и вдлъбнатинката на гърлото й, да продължава по шията й, надолу към гърдите.

Човекът в черно… сега тя беше сигурна, че това е човек, скрит зад маска. Виждаше единствено очите му и те бяха сиво-зелени. Той протегна колебливо ръка в черна ръкавица към гърлото й. Тя се сви от страх, трепна, но той избърса кръвта от татуировката с внезапен замах на ръката си. Тя видя как потрепери при вида на трилиственика.

— О, богове! Нима ще полудея? — Той погледна настрани, като търсеше на брега отрицание или потвърждение. — Ти не си истинска. Не може да си истинска! Каква си ти? — Той отново вдигна ръце, хвана брадичката й, за да държи лицето й пред себе си. После пусна ръката си по него, по бузите й, по косата й, почти като милувка.

Тя повдигна ръка до шията си. Закри раната си, закри трилиственика от неговия поглед.

— Муун — прошепна тя, без да знае защо му каза името си, но благодарна, че все още имаше глас да го произнесе. — Сибила… — гласът й беше режещ от нарастващата истерия, — да, аз съм! И аз ти казвам, че ти извършваш убийство. Ти нямаш право да ловуваш по тези места. И нямаш право да убиваш интелигентни същества! — Тя посочи с ръка към труповете на плажа, без да гледа нататък. — Това е убийство, убийство!

Той погледна настрани, после очите му отново се обърнаха към нея, зелени и твърди като смарагд.

— Млъкни, дявол да те вземе… — Но продължи да я гледа, а ръцете му се сключиха на коленете. — Проклета да си, проклета да си! Какво нравиш тук? Как можа да дойдеш тук, да ме видиш такъв? След като ме напусна… можех да те убия за това! — Той обърна глава, извърна очи настрани.

— Да! — изкрещя тя. — Убий и мен, убиец на нимфи, убиец на сибили, страхливец… проклет да си! — Тя отново оголи шията си и му показа раната. — Пролей кръвта ми и приеми проклятието върху себе си! — Тя протегна кървави пръсти, като се опитваше да го докосне, да го нарани, да го зарази…