Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

— Командирът на полицията преследва заблудени вдън земя? Откога? — попита той развеселен.

— Е, това беше единственият въпрос, който можеше да бъде зададен. — Тя се усмихна примирително.

Мироу се засмя.

— По дяволите, Джеруша, знаеш, че не е нужно официално извинение, за да дойдеш тук. Ти си добре дошла по всяко време… като приятел.

— Благодаря ти. — Тя разбра намека и му беше благодарна. — Хубаво е да те считат за човек, а не само за полицай. — Тя опипа палтото си, неочаквано смутена от него. Моят щит, моята броня. Какво ще правя, когато ми я вземат? — Изведнъж Джеруша се зачуди защо той не бе отговорил на повикването й. О, богове, кой би могъл да го вини, когато аз никога не отговарям на неговите?

— Съжалявам, не можах… — Изглежда беше достигнал до същия въпрос. — Предполагам, че си била… заета.

— Заета! О-о, по дяволите, беше… истински ад, дявол да го вземе. — Тя се наведе към летателния апарат и затръшна вратата. — Б.З. си отиде, Мироу. Мъртъв е. Убит от бандити извън града. И аз просто не мога… не мога повече да издържам. — Джеруша наведе глава. — Не зная как ще си наложа да се върна отново в Карбънкъл. Само като си помисля колко по-добре ще е за всеки, колко радостни ще бъдат всички, ако въобще никога не се върна. Колко по-добре щеше да бъде, ако аз бях загинала, а не Б.З.

— Но, в името на всички богове, Джеруша… защо не си ми казала?

Тя се отдръпна от протегнатите му ръце, като се престори, че е заета с качулката си и погледна отчаяно към морето.

— Не мога да дойда тук и да… да те ползувам като кошче за отпадъци, дявол да го вземе!

— Разбира се, че можеш. За какво са приятелите? — Тя видя усмивката му.

— Не можех!

— Добре. Но защо не? Защо не можеш? — Той я хвана за лакътя.

— Не ме докосвай. Моля те, Мироу, недей. — Тя почувства как ръката му се отпусна, но нейната ръка все още гореше от допира. — Ще се справя. Всичко ще бъде наред. Сама ще се справя. — Едва успяваше да запази самообладание.

— И ти смяташ, че смъртта ще реши проблема?

— Не! — Джеруша удари с юмрук по кабината. — Не. Затова трябва да се махна… Трябва да намеря друг начин. — Тя се обърна бавно. Очите й бяха затворени.

Той замълча за момент, чакаше.

— Джеруша… зная за всички номера, които ти правят през цялото време. Ти не можеш да издържиш на цялото това напрежение, ако го таиш в себе си. Не можеш да го изживяваш сама. — Изведнъж Енгенит продължи почти гневно: — Защо престана да ми се обаждаш? Защо престана… да ми отговаряш? Не ми ли вярваш?

— Твърде много. — Тя сложи ръка на уста да потисне една абсурдна усмивка. — О, богове, прекалено много ти вярвам! Погледни, няма и пет минути как съм при теб, а вече всичко ти издрънках. Само като те видя и се разкисвам. — Джеруша поклати глава, а очите й останаха затворени. — Сам виждаш. Не мога да се осланям на теб, без да се превърна в инвалид.