Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
— Това да не е някакъв мръсен номер?
— Не.
— И няма да ме застреляш с този револвер, който носиш, ако не отговоря правилно?
Младият стрелец се усмихна. Кинг имаше доста приятен нрав за бог. После си напомни, че Господ бе убил малката му сестричка, използвайки пиян шофьор за тази цел, а също и брат му Хенри. Господ бе създал Енрико Балазар и беше изгорил Сюзан Делгадо на кладата. Усмивката му помръкна и той изрече:
— Никой няма да бъде застрелян тук, сай.
— В такъв случай мисля, че Ко-Оп Сити е в Бруклин. Откъдето идвате и вие, съдейки по акцента ви. Е, печеля ли пуйката в празничния ден?
Младият стрелец се сепна като че ли го бяха уболи с карфица.
— Моля?
— А, нищо особено — просто нещо, което майка ми обичаше да казва. Когато с брат ми Дейвид си изпълнехме всички домашни задължения за деня, тя ни казваше: „Момчета, вие спечелихте пуйката в празничния ден.“ Беше шега. И така, печеля ли наградата?
— Да — отвърна Еди. — Определено.
Кинг кимна и загаси цигарата си.
— Ти си готин пич. Виж, за твоя приятел не ми пука особено. И никога не ми е пукало, като се замисля. Това е и една от причините да зарежа историята.
Младият стрелец отново се сепна при тези думи и скочи на крака, за да прикрие изненадата си.
— Зарязали сте я?
— Ами да. „Тъмната кула“, така се наричаше. Щеше да бъде моят „Властелин на пръстените“, моят „Горменгаст“, моят ти го кажи. Когато си на двайсет и две, имаш големи амбиции. Не ми трябваше много време, за да видя, че това нещо просто се оказа твърде голямо за малкия ми мозък. Твърде… де да знам… пресилено? Както и да е. Пък и — добави той сухо — изгубих плана, който бях нахвърлял.
— Какво сте направили?
— Звучи шантаво, нали? Ала писането може да бъде много шантава работа. Знаеш ли, че Ърнест Хемингуей веднъж изгубил цял сборник с разкази във влака?
— Наистина ли?
— Наистина. Нямал нито бележки, нито копия на индиго. Само коректурите били в него и… край. Нещо подобно се случи и на мен. Една страхотна пиянска нощ — или пък бях на мескалин, вече не мога да си спомня — направих подробен план за цялата тази епична фентъзи сага, която трябваше да е дълга пет или десет хиляди страници. Беше хубав план — придаваше на историята някаква форма. Някакъв стил. И после го изгубих. Сигурно съм го изръсил от багажника на мотоциклета си, докато съм се прибирал от някой шибан бар. Нищо подобно не ми се беше случвало преди. Обикновено съм много внимателен по отношение на работата си, ако не към друго.
— Ааа-ха — въздъхна Еди и си помисли дали да не попита: „Случайно да видяхте някакви типове с ярки, безвкусни дрехи, от ония типове, дето карат лъскави коли, по времето, когато го изгубихте? Отрепки, ако ми простите грубия израз? Хора с червени белези на челата? Все едно имат малки кървави кръгчета? Каквито и да е признаци, казано с две думи, че някой е откраднал ръкописа ви? Някой, който има интерес да направи всичко възможно «Тъмната кула» никога да не бъде довършена?“
— Хайде да отидем в кухнята. Чака ни съвещание — рече Еди. Чудеше се за какво ли точно щяха да се съвещават. За каквото и да беше обаче, трябваше да го направят както трябва, защото това бе истинският свят, където стореното веднъж вече не можеше да бъде променено.
СЕДЕМ
Роланд нямаше никаква представа как да включи причудливата кафемашина върху кухненския плот, ала после забеляза олющен чайник на една от полиците, който не изглеждаше много по-различно от онова, което приятелят му Алан Джонс носеше в торбата си — това беше много, много отдавна, когато трите момчета бяха отишли в Меджис да броят добитъка. Печката на сай Кинг работеше с електричество, но дори и дете би се досетило как се включват котлоните. Когато Еди и писателят влязоха в кухнята, джезвето вече се бе сгорещило.
— Обикновено не пия кафе — рече Кинг и се приближи до студилника (като внимаваше да не се доближава до Роланд). — Обикновено и бира не пия преди пет следобед, ала мисля, че днес май ще направя изключение. Господин Дийн?
— Кафето ще ми дойде добре.
— Господин Гилеад?
— Дисчейн, сай Кинг. Аз също бих предпочел кафе, казвам благодаря.
Писателят си отвори тенекиена кутия бира, използвайки вградения пръстен на върха (приспособление, което Роланд сметна едновременно за хитро и излишно). Чу се съскане, последвано от приятен аромат (комала-ком-ком) на мая и хмел. Кинг изпи почти половината от съдържанието на един гълток, избърса пяната от мустаците си и сложи кутията на кухненския плот. Все още беше блед, обаче изглеждаше спокоен и владееше емоциите си. Стрелеца си помисли, че писателят се справя много добре — поне досега. Дали бе възможно Кинг да е очаквал тяхната поява? Да е знаел, че те ще дойдат?