Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
— Имаш жена и деца — рече Роланд. — Къде са?
— Родителите на Таби живеят на север, близо до Бангор. Дъцеря ми прекара последната седмица при баба си и дядо си. Габи взе най-малкия — Оуън, той е още бебе — и тръгна натам преди час. Аз трябва да тръгна с другия ни син — Джо — след… той погледна часовника си — след около час. Исках да довърша писането си, ето защо този път пътуваме с двете коли.
Стрелеца се замисли. Навярно беше така. От това, което им каза писателят, беше повече от ясно, че ако нещо се случеше с него, щяха да забележат изчезването му на мига.
— Не мога да повярвам, че това става наистина. Казах ли го достатъчно пъти, че да ви писне от мен? Както и да е, прекалено прилича на някоя от моите истории, за да е вярно.
— Като „Сейлъмс Лот“ например — подметна Еди.
Писателят вдигна вежди.
— Значи знаеш за това. Да не би там, откъдето идвате, да има Сдружение на писателите? — Довърши бирата си.
Пиеше, помисли си Роланд, като човек с талант за това.
— Преди няколко часа на другия край на езерото виеха сирени, а в небето се издигаха гъсти кълба черен дим. Видях ги от кабинета си. Тогава си помислих, че най-вероятно става въпрос за горски пожар, сигурно в Харисън или Стоунхам, ала сега се съмнявам в това. Има ли нещо общо с вас, момчета? Има, нали?
Еди не му обърна внимание.
— Той пише за това, Роланд. Или е писал. Казва, че е спрял. Обаче го е кръстил „Тъмната кула“. Значи знае.
Кинг се усмихна, ала Стрелеца си помисли, че за пръв път изглежда много уплашен. Като се изключи моментът, когато се появи иззад къщата и ги видя — видя своето творение. „Това ли всъщност представлявам аз? Негово творение?“ Имаше чувството, че е прав и че греши в еднаква степен. От тази мисъл главата на Роланд го заболя, а стомахът му отново се разбърка.
— Той знае — обади се писателят. — Не ми харесва как звучи това, момчета. В книгите, когато някой каже „Той знае“, обикновено следващият ред гласи „Значи ще трябва да го убием“.
— Повярвай ми, когато изричам тези слова — обърна се към него Роланд, подчертавайки всяка дума. — Да те убием е последното нещо, което искаме, сай Кинг. Твоите врагове са и наши врагове, а тези, които ти помагат по пътя ти, са наши приятели.
— Амин — заяви Еди.
Кинг отвори студилника и си извади още една бира. Роланд видя, че вътре има още много, строени като замръзнали войници. Повече кутии бира от всичко останало.
— В такъв случай — рече той — по-добре ме наричайте Стив.
ОСЕМ
— Разкажи ни историята, в която участвам — подкани го Роланд.
Кинг се облегна на кухненския плот и косата му улови сноп лъчи от жаркото слънце. Той отпи от бирата си и се замисли над въпроса на Стрелеца. Тогава Еди я видя за пръв път, и то доста смътно — заради яркото слънце може би. Прашна, черна сянка, която като че ли се увиваше около мъжа. Почти не се забелязваше. Ала всъщност беше там. Като тъмнината, в която бродеха най-различни същества, докато бяха в тодаш. Дали случаят бе такъв? Еди се съмняваше. Почти не се забелязваше. Ала всъщност беше там.
— Знаете ли — започна Кинг, — не съм толкова добър в разказването на истории. Звучи като парадокс, но не е; точно поради тази причина ги пиша.
„Като Роланд ли говори, или като мен?“ — питаше се младият стрелец. Не можеше да каже. Едва много по-късно щеше да осъзнае, че писателят говореше като всички тях — дори като Роса Муньос, прислужницата на отец Калахан в Кала.
После Кинг се оживи.
— Знаете ли какво ще ви кажа — защо не проверя дали пък не мога да намеря ръкописа? Имам поне четири или пет кашона със захвърлени истории долу. „Тъмната кула“ би трябвало да е в някой от тях. — „Захвърлени. Захвърлени истории.“ Еди изобщо не се интересуваше как звучи. — Може да прочетете малко от нея, докато отида да взема сина си. — Брадатият мъж се усмихна, разкривайки големите си криви зъби. — Навярно, когато се върна, вас ще ви няма и аз ще мога да си внуша, че никога не сте били тук. Еди погледна към Роланд, който леко поклати глава. На котлона първото мехурче кафе примигна в стъкленото око на чайника.
— Сай Кинг… — започна съпругът на Сузана.
— Стив.
— Добре, Стив. Трябва да свършим работата си сега. Нямаме абсолютно, никакво време.
— Добре, добре, разбирам, надпревара с времето. — Кинг се засмя. Смехът му прозвуча доста глуповато. Еди предположи, че бирата вече е започнала да действа, и се зачуди дали пък човекът не е алкохолик. Бе невъзможно да се каже със сигурност за краткото време, от което го познаваха, ала младият стрелец си помисли, че някои от признаците са налице. Не си спомняше много неща от часовете по литература в гимназията, ала се сети, че един учител — или някой друг — му беше казал, че писателите наистина си падали по чашката. Хемингуей, Фокнър, Фицджералд, онзи тип с „Гарванът“. Писателите обичаха да пият.