Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Втора армия имаше дълга и кървава история. Ток трудно можеше да изброи случаите, в които някой беше давал рамо на друг въпреки всички рискове. И в много от случаите това бе ядрото на магьосниците. Той беше свидетел на сражението край Пейл и с хиляди други беше видял как кадърът бе разбит безнадеждно. Подобна загуба бе нещо недопустимо за Втора. И макар да беше Нокът, лицата, които го обкръжаваха, лицата, които го гледаха с надежда, с отчаяние и — понякога — с фатално примирение, тези лица бяха като огледални отражения на собственото му и всеки път те отричаха ролята му на Нокът. Годините, преживени на служба в Нокътя, където чувството за съпричастие се отхвърляше систематично, не можеха да издържат срещу ежедневната груба реалност, каквото беше Втора армия.
Тази нощ с думите си Ток бе върнал нещо на Татърсейл, не просто заради нея, а заради ядрото й. Все едно беше дали тя го е разбрала и той знаеше, че би трябвало да е озадачена от действията му; всичко това беше без значение. Това, което бе направил, го беше направил и за себе си.
И колко странно, помисли си, раната беше престанала да го сърби.
Замаяна, Татърсейл леко залиташе по коридора, на път към стаята си. Знаеше, че не е от виното. Както бяха изпънати нервите й, великолепната реколта й се беше сторила с вкус на вода и имаше почти същия ефект.
Адюнкта Лорн бе събудила у магьосницата спомени, които тя с години се беше старала да зарови дълбоко. За Лорн събитието се бе оказало повратно. Но за Татърсейл то беше само един от многото кошмари. Все пак то я беше изтласкало там, където други престъпления не бяха, и заради него я бяха причислили към Втора армия — армията, в която бе постъпила първоначално като новобранец, едно затваряне на кръга, но междувременно самата тя се бе променила.
Това назначение, тези двайсет и няколко години служба бяха спасили живота й тази нощ. Знаеше, че Ток-младши излъга заради нея, и погледът, който й бе хвърлил преди да изкаже преценката си, беше послание, което тя разбра. Макар да беше дошъл във Втора армия като Нокът, като шпионин, всички години на обучение в тайната организация не можеха да устоят срещу новия свят, в който се бе озовал.
Татърсейл разбираше това съвсем ясно, защото същото бе сполетяло и нея. Магьосницата от ядрото на маговете, която бе влязла в Мишия квартал преди толкова време, не се интересуваше за никого, освен за самата себе си. Дори усилието й да се откъсне от ужасите, в които беше участвала, бе породено от егоистичното й желание да избяга, да се освободи от угризенията на съвестта — но империята й го беше отказала. В деня след касапницата в Мишия квартал при нея бе дошъл един стар войник. Стар безименен ветеран, изпратен да убеди магьосницата, че тя все пак е необходима. Тя помнеше думите му добре: „Ако изобщо успеете някога да избягате от чувството за вина от миналото, магьоснице, ще сте избягала от душата си. Когато то отново ви намери, ще ви убие.“ И тогава, вместо да отрече категорично отчаяната й нужда, той я прати в армия на ветерани, Пета, докато не дойде време да се върне във Втора, под командата на Дужек Едноръкия. С това й бяха дали втори шанс.
Татърсейл приближи до вратата и спря, за да провери състоянието на преградите си. Всичко беше наред. Тя въздъхна, влезе, затвори вратата и се облегна на нея.
Капитан Паран излезе от спалнята, настръхнал и някак притеснен.
— Не си арестувана? Изненадан съм.
— Аз също — отвърна тя.
— Хеърлок беше тук — каза Паран. — Нареди ми да ти предам съобщение.
Татърсейл се вгледа в лицето му; търсеше някакъв намек за онова, което се кани да й съобщи. Той избегна погледа й и остана на прага на спалнята.
— Е? — подкани го тя.
Паран се окашля.
— Първо, той беше, м-м-м, възбуден. Знаеше за пристигането на адюнктата и каза, че тя не е сама.
— Не е сама? Обясни ли това?
Паран сви рамене.
— Каза, че прахта кръжи около адюнктата, че пръстта се мести под ботушите й и че вятърът шепне за мраз и огън. — Вдигна учудено вежди. — Това обяснява ли нещо? Проклет да съм, ако знам.
Татърсейл отиде до дрешника и започна да сваля оскъдните бижута, които си беше сложила за вечерята.
— Мисля, че да. Нещо друго каза ли?
— Да. Каза, че адюнктата и нейният спътник скоро напускат Пейл й той има намерение да ги проследи. Магьоснице…