Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Хоризонтът на юг представляваше назъбена линия от увенчани със сняг планини. За известно време планините Тахлин щяха да остават вдясно от нея, преди равнината Риви да ги заобиколи и да стане равнината Катлин. Малко ферми нарушаваха безкрайната шир на низината, а и доколкото ги имаше, те бяха струпани около земите на самия град. Такива посегателства народът на Риви нямаше да търпи и тъй като всеки търговски път, водещ към и от Пейл, пресичаше традиционната им територия, хората от града разумно се въздържаха да дразнят ривите.
Зората показа лика си с тънка пурпурна ивица. Дъждът бе отминал преди няколко дни и небето беше сребристосиньо и ясно, с няколко звезди, гаснещи с пришествието на светлината.
Денят обещаваше да е горещ. Адюнктата разхлаби кожените връзки на гърдите си и отдолу се видя тънката плетена ризница. Към обед щеше да стигне първия кладенец по пътя си, където щеше да допълни запасите си вода. Тя прокара ръка по един от меховете, вързани за седлото. Дланта й се намокри от кондензиралата се влага и Лорн я долепи до устните си.
Гласът, който заговори до нея, я накара да подскочи в седлото. Конят изпръхтя и направи няколко нервни стъпки настрани.
— Ще повървя с теб — каза Онос Т’уулан. — Известно време.
Лорн го изгледа сърдито и каза:
— Бих предпочела да ме предупреждаваш за появата си. От разстояние.
— Както желаеш. — Онос Т’уулан потъна в земята като купчина прах.
Адюнктата изруга. После го видя, че чака на стотина крачки напред по пътя, осветен от изгряващото слънце. Пурпурното небе сякаш беше обгърнало воина с червени пламъци. Гледката изпъваше нервите й все едно, че бе докоснала най-дълбоките й и стари спомени — спомени, стигащи далече преди собствения й живот. Т’лан Имасс остана неподвижен, докато не стигна при него, след което закрачи до нея.
Лорн стегна колене и изпъна юздите, докато кобилата се успокои.
— Трябва ли да си толкова буквален, Туул5? — попита тя.
Изсушеният воин помисли и кимна.
— Приемам това име. Цялата ми история е мъртва. Съществуването започва отново, а с него трябва да върви и ново име. Подходящо е.
— Защо беше избран точно ти да ме придружиш? — попита адюнктата.
— В земите на северозапад от Седемте града единствен аз от моя клан оцелях след Двадесет и осмата Джагътска война.
Очите й се разшириха.
— Мислех, че тези войни са двайсет и седем. Когато легионите ви ни оставиха след завладяването на Седемте града и навлязохте в пустошта…
— Нашите Хвърлячи на кости надушиха анклав от оцелели Джагъти — каза Туул. — Командирът ни, Логрос Т’лан, реши, че трябва да ги изкореним. Така и направихме.
— Което обяснява нищожния ви брой, когато се върнахте — каза Лорн. — Можехте да обясните решението си на императрицата. А така я оставихте без най-могъщата армия и без да знае кога може да се върнете.
— Връщането не беше гарантирано, адюнкта — каза Туул.
Лорн погледна дрипавото същество.
— Разбирам.
— Гибелта на моя кланов вожд, Къг Ейвън, бе съпроводена от смъртта на всички от моя род. Сам, аз вече не съм обвързан с Логрос. Хвърлячът на кокали на Къг Ейвън беше Килава Онасс, който се бе изгубил много преди императорът да ни пробуди.
Умът на Лорн заработи трескаво. В империята Малазан Т’лан Имасс бяха известни също така с прозвището Безмълвната орда. Никога не беше виждала толкова словоохотлив имасец. Навярно това имаше нещо общо с тази „необвързаност“. Между имасците само командир Логрос говореше нормално с човешки същества. Колкото до Хвърлячите на кости — имаските шамани, — те изобщо не се показваха. Единственият, който се бе появил някога, беше Олар Етил, стоял до клановия главатар Ейтолос Илм по време на битката за Картуул, пред разменената магия, пред която Лунния къс приличаше на детска играчка.
Тъй или иначе, тя вече бе научила от този кратък разговор повече за имасците, отколкото можеше да се прочете в имперските хроники. Императорът беше знаел повече за тях, много повече, но да записва такова знание не беше в стила му. Това, че той е пробудил имасците, бе хипотеза, оспорвана от немалко учени. А ето, тя вече знаеше, че е вярно. Колко ли още тайни щеше да й разкрие този Т’лан Имасс в небрежен разговор?
— Туул — каза тя, — виждал ли си някога императора лично?
— Аз бях пробуден преди Галад Кетан и след Онак Шенобок, и като всички Т’лан Имасс коленичих пред императора, а той седеше на Първия трон.
— Императорът сам ли беше? — попита Лорн.
— Не. Придружаваше го Танцьора.
— Проклятие! — изсъска тя. Танцьора беше умрял заедно с императора. — Къде е този Първи трон, Туул?
5
Инструмент (англ.). — Бел.прев.