Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Воинът помисли малко, след което отвърна:
— При смъртта на императора Логрос Т’лан Имасс събраха умове — рядко събитие, извършвано за последен път преди Преселението — и се получи свързване. Адюнкта, отговорът на твоя въпрос е в това свързване. Не мога да задоволя любопитството ти. Това се отнася за всички Логрос Т’лан Имасс и за всички Крон Т’лан Имасс.
— Кои са тези Крон?
— Те идат — отвърна Туул.
По челото на адюнктата изби пот. Легионите на Логрос, когато за първи път се бяха появили на сцената, наброяваха деветнадесет хиляди воини. Смяташе се, че сега са останали около четиринайсет хиляди, като повечето щети бяха претърпели извън границите на империята, в тази тяхна последна Джагътска война. Нима щяха да дойдат още деветнайсет хиляди? Какво бе отприщил императорът?
— Туул — бавно попита тя; почти съжаляваше, че не може да устои на изкушението. — Какво означава идването на тези Крон?
— Наближава годината на Тристотното хилядолетие — отвърна воинът.
— И какво става тогава?
— Адюнкта, преселението свършва.
Великият гарван, наречен Старата, бе яхнал високите ветрове над равнината Риви. Хоризонтът на север приличаше на тънка зелена извита ивица, която ставаше все по-плътна с всеки час от полета. Умора бе натежала на крилете й, но небесният дъх беше силен. Нещо повече, нищо не можеше да сломи убедеността й, че в този свят настъпват промени, и тя неуморно извличаше от огромните си резерви магическа сила.
Ако изобщо някога бе съществувало такова страховито събиране на огромни сили, то беше сега и тук. Боговете се спускаха на смъртната земя, за да се сразят, изваяния се творяха от плът и кости и кръвта на чародейството вече кипеше, усилена от неизбежния тласък. Старата никога не се беше чувствала толкова жива.
Бяха се разбудили сили. И на онази, към която сега летеше Старата, за да се отзове на призива, тя беше безсилна да откаже. Лорд Аномандър Рейк не беше единственият й господар, а за нея това само правеше нещата още по-интересни. Колкото до личните й амбиции, смяташе да ги затаи за себе си. Засега поне знанието носеше сила.
А ако имаше някаква тайна, по-примамлива от всяка, която тя можеше да копнее да разгадае, това бе тайната, загърнала воина получовек Каладън Бруд. Предчувствието изпълни крилете на Старата с нова сила.
Лесът на Черния пес бавно разстилаше зеления си плащ на север.
10.
Каллор каза:
— Вървял съм по тази земя още когато Т’лан Имасс са били невръстни дечица. Командвал съм армии с чет от по сто хиляди души. Жарта на гнева си съм пръскал по цели континенти и съм седял на високи тронове. Схващаш ли значението на това?
— Да — каза Каладън Бруд. — Изобщо не се учиш.