Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Татърсейл замръзна и бавно се обърна към него.
— Ти си я очаквал, нали?
Паран се сепна и я погледна изплашено.
Тя разбра, че мърморенето му не е било предназначено за ушите й.
— Проклятие! — изсъска Татърсейл. — Ти си работил за нея!
Отговорът на капитана беше достатъчно красноречив — той не каза нищо, само се обърна рязко. Тя го изгледа как влезе в спалнята и мислите й се завихриха бясно. Нишките на заговора вече се сплитаха в ума й. Значи подозренията на Бързия Бен бяха точни: в ход беше план взводът им да бъде избит. Дали това излагаше на риск и собствения й живот? Чувстваше, че е на прага да вземе решение. Все още не знаеше какво ще е това решение, но мислите й вече имаха ясна посока и скоростта им се усилваше като лавина.
Когато Ток-младши мина през портала на имперския щаб, звънеше седмата камбана.
Той показа поканата си на поредния навъсен бдителен часови и той с неохота го пусна да продължи по главния коридор към трапезарията. Стомахът на Ток се беше стегнал от тревога. Знаеше, че зад тази покана стои адюнктата, но тя можеше да бъде също толкова непредсказуема и манипулативна, колкото и останалите. Зад вратите, към които сега се приближаваше, все едно имаше змийско гнездо и усойниците жадно чакаха пристигането му.
Ток се чудеше дали ще можа да сдържа чувствата си, а като знаеше в какво състояние е раната на лицето му, мрачно се запита дали и останалите присъстващи ще могат да ги сдържат. Сред войниците белегът почти не се забелязваше: рядко можеше да се намери боец в армията на Дужек с по-малко от два-три белега. Малцината му приятели като че ли просто се радваха, че е жив.
Според суеверието в Седемте града загубата на око означаваше също така появата на вътрешен взор. През последните две седмици му бяха напомняли за това вярване поне десетина пъти. Но нямаше никакъв таен дар, който да му е даден в замяна на окото. От време на време умът му биваше разкъсван от ослепителна светлина, но той подозираше, че не е нищо повече от спомена за последното нещо, което бе видяло окото му: огън.
А сега му предстоеше да седи на вечеря сред най-височайшата компания в империята, ако се изключеше самата императрица. Щеше да седи там като живо свидетелство за ужасите на войната. Ток потръпна. Дали заради това не го беше поканила адюнктата? Поколеба се, сви рамене и влезе в трапезарията.
Дужек, Тайсхрен и адюнктата се обърнаха като един и го изгледаха. Ток-младши се поклони.
— Благодаря ви, че дойдохте — каза адюнкта Лорн. Стоеше с двамата мъже близо до най-голямата от трите камини, в стената срещу входа. — Моля, заповядайте при нас. Очакваме само още един гост.
Ток закрачи към тях, благодарен за усмивката на Дужек. Върховният юмрук остави бокала си и се почеса по чукана на отсечената си лява ръка.
— Обзалагам се, че направо те побърква — ухили се широко старият мъж.
— Чеша се с двете ръце — отвърна Ток.
Дужек се изсмя.
— Ще пийнеш ли с нас?
— Благодаря. — Той взе бокала от ръката на Дужек и забеляза одобрението на Лорн. Докато взимаше гарафата с вино от близката маса, погледът му се плъзна към Върховния маг, но вниманието на Тайсхрен се бе приковало в буйните пламъци зад Лорн.
— Кобилата ви оправи ли се? — попита адюнктата.
Ток кимна, докато пълнеше чашата си.
— Последния път, когато я видях, ходеше на ръце.
Лорн се усмихна колебливо, сякаш не беше сигурна дали се шегува.
— Вече обясних важната ви роля за оцеляването ми, Ток-младши, как пуснахте четири стрели в движение и свалихте четирима баргасти.
Той я изгледа рязко.
— Не знаех, че последните два изстрела са мои. — Отпи от виното и потисна желанието си да разчеше раната.
Дужек изсумтя.
— Баща ти също имаше навик да изненадва хората. Липсва ми.
— На мен също — каза Ток и сведе очи.
Последвалата неловка тишина бе милостиво прекъсната от появата на последния гост. Вратата се отвори широко и Ток се обърна с останалите. Погледна застаналата на входа жена и се стъписа. Нима това беше Татърсейл? Никога не я беше виждал в нещо друго освен в бойни доспехи и сега видът й го смая. Богове, помисли си той, та тя не изглежда никак зле, стига да ти харесват по-едрички де. За малко щеше да се ухили.
Реакцията на Лорн при появата на Татърсейл беше много близка до ахване. После тя проговори:
— Срещали сме се, макар да се съмнявам, че го помните.
Татърсейл примигна и промълви предпазливо:
— Мисля, че щях да го помня.
— Едва ли. Тогава бях едва единадесетгодишна.
— В такъв случай със сигурност грешите. Рядко бивам в компанията на деца.
— Изгориха Мишия квартал седмица след като вие го опустошихте, Татърсейл. — Едва сдържаният гняв в гласа на Лорн накара всички да замръзнат. — Оцелелите, онези, които вие пожалихте, бяха затворени в Подземията на Мок. И в тях морът взе живота на майка ми, на баща ми и на брат ми.