Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Кръвта от кръглото лице на Татърсейл се отцеди.
Объркан, Ток погледна към другите. Лицето на Дужек се беше стегнало в непроницаема маска, но когато погледна Лорн, зад очите му кипеше буря. Лицето на Тайсхрен, когато погледна магьосницата, изведнъж светна.
— Това беше първата ни заповед — промълви Татърсейл.
Ток видя как Лорн потрепери и затаи дъх. Но щом заговори, гласът й беше сдържан и думите — точно подбрани.
— Нужно е обяснение. — Тя се обърна към Върховния юмрук. — Бяха току-що наети, кадър от магове. Бяха разквартирувани в град Малаз, очакваха новия си командир, когато командващият Нокътя издаде указ срещу магьосничеството. Бяха изпратени в Стария град — в Мишия квартал, — за да го прочистят. Бяха… — гласът й секна — избиваха поголовно. — Отново насочи вниманието си към Татърсейл. — Тази жена беше една от онези магове. Магьоснице, онази нощ бе последната ми с моето семейство. Още на другия ден ме дадоха на Нокътя. Криха от мен вестта за смъртта на семейството ми с години. Все пак — довърши тя с шепот — помня добре онази нощ — кръвта и писъците.
Татърсейл бе сякаш онемяла. Въздухът в стаята бе станал тежък и задушен. Най-сетне магьосницата извърна погледа си от адюнктата и каза на Дужек:
— Върховен юмрук, това бе първата ни заповед. Изгубихме контрол. — Още на другия ден подадох оставка от офицерския корпус и бях преместена в друга армия. — Тя се овладя. — Ако адюнктата желае да наложи правосъдие, не предлагам никаква защита и ще приема екзекуцията си като справедливо наказание.
— Това е приемливо — отвърна Лорн. Лявата й ръка стисна дръжката на меча, готова да го извади.
— Не — заяви Върховният юмрук. — Не е приемливо.
Лорн замръзна. После изгледа гневно стария мъж.
— Вие май забравяте за ранга ми.
— Не съм го забравил. Адюнкта, ако според вас онези поданици на империята, които са извършили престъпления в името на императора, трябва да бъдат убити — той пристъпи напред, — тогава ще трябва да включите и мен. Всъщност убеден съм, че Върховен маг Тайсхрен също така има дял в ужасите, извършени от името на императора. А най-сетне трябва да помислим и за самата императрица. Ласийн, която в края на краищата беше командир на императорския Нокът — тя го създаде всъщност. Нещо повече, указът беше неин, колкото и кратковременен да се оказа, за щастие. — Той се обърна към Татърсейл. — Аз бях там, Татърсейл. Под командата на Уискиджак бях изпратен да ви спра, и го направих.
Тя поклати глава.
— Под командата на Уискиджак? — Очите й се присвиха. — Това намирисва на игра на някой от боговете.
Дужек се обърна към Лорн.
— Империята си има своята история и всички ние сме в нея.
— В това — изхриптя гласът на Тайсхрен — съм длъжен да се съглася с Върховния юмрук, адюнкта.
— Не е необходимо всичко да е толкова официално — каза Татърсейл, без да откъсва очи от Лорн. — Предизвиквам ви на дуел. От моя страна ще вложа всички свои магически умения в усилието си да ви унищожа. Вие можете да се защитите с меча си, адюнкта.
Ток пристъпи напред. Отвори уста и бързо я затвори. Канеше се да каже на Татърсейл, че Лорн притежава отатаралски меч, че дуелът ще е съвсем неравностоен, че тя ще загине за секунди, след като мечът погълне всяко нейно заклинание. Но веднага разбра, че магьосницата знае всичко това.
Дужек се нахвърли върху Татърсейл.
— Проклятие, жено! Нима си въобразяваш, че всичко зависи от това как ще се нарече? Екзекуция. Дуел. Всичко това не струва и петак! Всичко, което адюнктата върши, всичко, което казва, е от името на императрица Ласийн. — Обърна се рязко към Лорн. — Вие сте гласът на Ласийн, въплъщението на нейната воля, адюнкта!
Тайсхрен заговори кротко.
— Жената с името Лорн, жената, която някога е била дете, която е имала семейство… — погледна адюнктата с болка в очите, — тази жена не съществува. Тя престана да съществува в деня, в който стана адюнкта.
Лорн зяпна двамата мъже.
Ток видя как тези думи прекършиха волята й, съкрушиха гнева й, разбиха на прах всички остатъци от самоличността й. И в очите й се надигна леденото и безпристрастно спокойствие на адюнкта на империята. Ток усети как сърцето му заблъска в гърдите. Току-що беше станал свидетел на една екзекуция. Жената с името Лорн се беше надигнала над кипналите мъгли на миналото, надигнала се беше, за да възмезди едно зло, да потърси справедливост и в този свой последен акт да върне правото си на живот — и й беше отказано. Не заради думите на Дужек или Тайсхрен, а от онова, което се наричаше адюнкта.