Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))

— Сузи — рече Доналд, — трябва ли да ти показвам белега с форма на ягода на рамото си? Аз съм твоят брат, госпожо Шулц, онзи, красивият. Как е семейният живот? Голяма скука, а?

— Семейният живот е голям купон, а ти какво правиш в Канзас, защо не дойде преди четири дена на сватбата ми и къде е майка?

— Мама е някъде тук, а ти не ме покани.

— Не е вярно!

Влязох.

— Да, покани го, сладка Сю, както и всички останали от семейството му, всичките осем… всъщност девет души. Но само Брайън можеше да дойде, както знаеш, така че не се заяждай с Доналд. Радвам се да те видя, миличка. Как е Хенри?

— О, Ханки си е добре. Казва, че не мога да готвя като тебе, но че е решил да ме задържи по други причини — разтривам му гърба.

— Доста основателна причина.

— И той така казва. Мамо, обаждам се за две неща… и първото вече не важи. От неделя бера кураж да ти кажа, че съм загубила принцеса Поли. А сега тя вече не е загубена. Как ли е стигнала дотам?

— Не знам. Ти как я загуби?

— Не съм много сигурна. Стигнахме чак до Олати, докато намерим горивна станция, която обслужва и двигатели с „камъни“. И докато Ханк сменяше камъка със зареден, аз отворих клетката на Поли да й сменя кутията с пясък — беше оплескала всичко и вътре се носеше страхотна воня.

После не е ясно какво точно стана. Мислех си, че съм я затворила обратно. Ханк разправя, че съм му казала да я оставим да се разхожда отзад. Както и да е, тръгнахме, Ханк превключи на автопилот, отпуснахме седалките и веднага заспахме. Ох, колко бяхме скапани само!

— На бас се хващам, че сте били! — съгласих се аз, като се сетих за собствената си сватба.

— Когато стигнахме в Уичита, алармата ни събуди и точно разтоварвахме багажа пред „Холидей ин“, и забелязах, че Поли я няма. Мамо, за малко да получа инфаркт.

— И какво направи?

— А какво можехме да направим? Обърнахме и хайде обратно към Олати. Ама станцията беше затворена. Половин час търчахме насам-натам и викахме „мац-мац-мац, тука, Поли!“ Името на собственика го пишеше на стената, питахме един полицай, намерихме къщата му, събудихме го и на него никак не му стана драго.

— Хич не се учудвам.

— Да, бил виждал черно-бяло коте горе-долу по времето, когато ние сме били там, но не и по-късно. Така че оставихме твоя телекод и го помолихме да ти се обади, ако тя се появи, и потеглихме обратно за Уичита. Обаче автопилотът отказа и карахме на смени. Когато стигнахме пак в Уичита, беше три часа сутринта и не ни бяха запазили стаята — до сутринта спахме в колата. Мамо, това не беше най-успешната първа брачна нощ — според мене Ханки беше готов да ме върне… и не бих го обвинявала.