Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))». Краткое содержание книги:
— Ъ… може и да имам счупено ребро. Единият ме изрита, докато лежах на земята.
— Утре ще извикаме доктор Рамзи. И без това и двамата имате нужда от преглед.
— На Дони трябва да му видят реброто, но на мене не ми трябва доктор, мамо. Хич не обичам да ме бъзикат.
— Не е нужно да го обичаш, мила, но докато живееш под моя покрив, ще трябва да го търпиш, когато сметна, че е необходимо. Спор по въпроса не се предвижда. Но доктор Рамзи си го виждала и преди. Той те изроди точно тук, на това легло.
— Наистина ли?
— Наистина. Баща му беше нашият пръв семеен лекар, а сегашният доктор Рамзи е мой лекар, откакто се роди Алис Вирджиния и е изродил и двама ви. Синът му току-що завърши медицинския си стаж, така че синът му ще изроди първото ти бебе. Защото семейство Рамзи също са от Хауардовите семейства и практически са членове на нашето. Какво са ви казали леля Мариан и баща ви за фондация „Айра Хауард“?
— Айра кой?
— Аз съм чувал за това — обади се Доналд, — но само толкова. Татко ми каза да забравя каквото съм чул и да изчакам някоя и друга година.
— Май някоя и друга година вече е минала. Присила, ще ти хареса ли да бъдеш на шестнайсет години, а ти, Доналд — на осемнайсет? Искам да кажа сега. Не след две години.
— Мамо, какво искаш да кажеш с това?
Обясних им какво представлява Фондацията с една шепа думи.
— И така, един Хауардовец често трябва да коригира рождената си дата, за да не се набива на очи. Утре сутринта ще си поговорим повече — сега отивам да си легна. Мама има нужда от почивка — утре я чака тежък ден. Целунете ме за лека нощ, милички — пак.
— Да, мамо. А аз се връщам в моето легло… и съжалявам, че те притесних.
— Ще се оправим с притесненията. Няма нужда да се връщаш в леглото си. Освен ако не го искаш.
— Ама наистина ли?
— Ама съвсем-съвсем наистина. Не мисля, че конят трябва да се изгаря, след като вече са обрали плевнята.
Ако първият милиард мънички гадинки не са ударили в десетката, миличка, следващият хич няма и да припари до мишената. Така че му се радвай, докато можеш… защото ако си бременна… Не сме си говорили още за истинската и напълно практична причина да се избягва кръвосмешението… но ще ти се наложи да изтърпиш Ужасната лекция на старата баба Морийн за засилване на уродствата — същата онази, която мине се, не мине, повтарям, както ми се струва, от векове.
Не съм сигурна дали това е тиганът или огънят. Само преди минути седях тук, в този пандиз и мачках Пиксел — не се беше появявал три дена и бях започнала да се притеснявам за него. От нямане какво друго да правя гледах някакъв тъп сериал с много пускане на ръце и ми пристига цял отряд таласъми — е, бяха четирима — облечени и маскирани, сграбчват ме, слагат ми дежурния нашийник, връзват ме с четири ремъка и после, вместо да ме поведат нанякъде, ги връзват за едни халки в стената.
Пиксел само ги погледна и се ската. Двама от тях, по един от всяка страна, започнаха да ме бръснат зад ушите.
— Какво става? — сопнах им се аз. — Мога ли да знам?
— Не мърдай! Заради електродите е. Трябва да те съживят за церемонията.
— Що за церемония?
— След процеса и екзекуцията. Престани да се гърчиш!
Загърчих се още по-силно и той ме фрасна по лицето с опакото на ръката си. Влязоха още четирима и изведнъж първите паднаха мъртви и ги натикаха под кушетката ми. После отвързаха ремъците от халките. Единият ми рече тихо, едва ли не шепнешком:
— Ние сме от Комитета за естетично изтриване. Придай си уплашен вид и нека не изглежда, че ни е много лесно да те изведем оттук.
Уплашения вид можех да го докарам без никакви предварителни упражнения. Измъкнаха ме в коридора и ме поведоха надолу, покрай вратата на „съдебната зала“, след това рязко свърнаха наляво и ме изтикаха през товарен люк на един товарен док. Там ме напъхаха в камион и захлопнаха вратата с дрънчене. После тя пак се отвори и някой метна вътре котка. Вратата отново се затръшна, камионът подскочи и потегли. Пльоснах се на пода, а котката се пльосна отгоре ми.
— Ти ли си, Пиксел?
— Мъррроу! (Я без глупости!)
Още сме в камиона и се возим. Докъде ли бях стигнала? О, да — събудих се рано от кошмар, в който един от синовете ми опъваше сестра си, а аз му разправях:
— Миличък, това всъщност не трябва да го правите на ливадата пред дома — съседите ще ви видят…
И тогава се събудих и въздъхнах с облекчение — било е само сън. После се сетих, че всъщност не е само сън — същността му си беше една прекалено осезаема реалност — и опулих очи от адреналинов шок. Ох, Исусе! Ох, на Дева Мария кюлотите! Доналд, успя ли да надуеш корема на сестра си? Деца, наистина искам да ви помогна, но ако стане тя такава, хич няма да ни е лесно.