Трите карти
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Трите карти». Краткое содержание книги:
Гласът и беше приглушен, защото беше захапала въжето. Късият му край висеше от ъгълчето на ухилената и уста, а от другото ъгълче се спускаше по-дългата част, която водеше към примката на шията на Еди. Разтегнатите в зловеща усмивка устни, от които висяха краищата на въжето, придаваха на Дета толкова хищнически и варварски вид, че младежът се вцепени; ужасът му накара чернокожата да се усмихне още по-широко.
— Опиташ ли се да ми хитрееш, докато се занимавам с ръцете ти, ще ти прегриза гърлото, сополанко. Ясно ли е?
Еди се боеше, че гласът му ще издаде страха му, затова само кимна.
— Добре. Може би ще поживееш по-дълго, отколкото предполагах.
— Ако умра — с дрезгав глас произнесе младежът, — ти повече не ще имаш удоволствието да крадеш в „Мейси“, Дета. Роланд ще разбере за смъртта ми и играта ще свърши.
— Млъквай — измърка чернокожата. — Дръж си езика зад зъбите и остави мисленето на онези, които имат поне капчица мозък в главата. А ти се заеми с третата примка.
6
„Докато ти нанкаше, леля Дета здравата се потруди“, беше казала тя. С отвращение и нарастваща паника Еди установи, че не го е излъгала. Въжето се беше превърнало във верига, състояща се от три примки. Първата Дета беше надянала на шията му, докато той спеше. С втората бе пристегнала ръцете зад гърба му. После го обърна по хълбок и му заповяда да свие крака така, че петите му да се допрат до задните му части. Младежът се досети какво му е подготвила и отказа да се подчини. Дета измъкна единия револвер от прореза в роклята си и притисна дулото към слепоочието му.
— Изпълнявай заповедите ми или ще те застрелям като куче — отново измърка тя. — После ще засипя с пясък мозъка, изтекъл от главата ти, и ще прикрия с косата ти дупката от куршума. Приятелчето ти ще помисли, че си заспал. — Чернокожата злобно се изкиска.
Еди сви колене и тя ловко пристегна третата примка около глезените му. — Готово. Впримчих те като теле на родео.
„Права е мръсницата“ — помисли си младежът. И така се чувстваше неудобно, а ако отпуснеше крака, клупът около глезените му щеше да се стегне още повече, придърпвайки въжето между глезените и китките му. В резултат на това примката на шията щеше да го задуши…
Тя го повлече по пясъка… Господи, колко силна и ловка беше тази безнога жена!
— Хей! Какво правиш? — Еди се опита да и попречи и се почувства като в менгеме, а въжето се вряза в гърлото му. Той се постара да се отпусне (свивай коленете си, глупако, защото отпуснеш ли ги, положително ще се удушиш) и Дета го повлече по неравния терен. Някакъв остър камък издраска страната му и от раната потече топла кръв. Чернокожата се задъхваше. Сега плисъкът на вълните и грохотът на прибоя в скалите се чуваха по-ясно.
„Нима иска да ме удави? Господи, това ли е намислила?“
Не, разбира се. Еди беше разбрал какво го очаква още преди лицето му да попадне сред водораслите, изхвърлени от прилива — лъхна го солената им миризма, усети студеното им докосване, сякаш към него протягаха пръсти отдавна удавени моряци.
Спомни си как веднъж Хенри му беше казал:
„Понякога убиваха някого от нашите… от американците, де. Знаеха, че ние, «старите пушки», не ставаме за тази работа, защото нито един от нас нямаше да хукне след жълтите мутри. И тъй, онези гадове си избираха жертва измежду новобранците, току-що пристигнали от Щатите. Изкормваха го и го оставяха да крещи в предсмъртната си агония, сетне залавяха всички, които се опитваха да го спасят. Знаеш ли как наричаха жертвата, Еди?“
Еди поклати глава и потръпна, като си представи ужасяващата картина.
„Викаха и «гърне с мед» — продължи Хенри. — Нещо сладко, което привлича мухите… или мечките.“
Точно това беше намислила Дета — да го използва като „гърне с мед“.
Тя безмълвно го остави на около два метра под линията на прилива с лице към океана. Ако Стрелецът погледнеше през вратата, щеше да види не приливната вълна, заплашваща да удави Еди (приливът щеше да достигне връхната си точка едва след шест часа), а съвсем различна картина. Но много преди това щеше да се случи нещо друго…
Еди погледна към океана и забеляза, че слънчевите лъчи са образували златиста пътека по водната повърхност. Колко ли беше часът? Навярно наближаваше четири. Слънцето щеше да залезе след около три часа, много по-рано от настъпването на прилива.
А с падането на мрака омарите щяха да излязат от океана, да допълзят до безпомощния завързан човек и да го разкъсат.
7
Отминаващите часове се сториха безкрайни на Еди Дийн. Представата му за време се превърна в безсмислица. Дори ужасът от онова, което го очакваше след залез слънце, се притъпяваше от болката, постепенно превръщаща се в истинска агония. Опиташе ли се да отпусне мускулите си, примките се стягаха, сетне точно когато мислеше, че ще се задуши, той някак си успяваше да свие коленете си, при което възлите се разхлабваха и му позволяваха да си поеме въздух. Вече не беше сигурен, че ще остане жив до падането на нощта. Навярно скоро щеше да настъпи момент, когато нямаше да може да повдигне краката си.