Трите карти
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Трите карти». Краткое содержание книги:
Да, Най-лошият човек положително беше предвидил подобна възможност. Не беше тъп като останалите белокожи и сигурно се досещаше, че Дета ще съумее да се възползва от наивността на младежа.
Ами ако нарочно е заредил този револвер с навлажнени патрони? Веднъж вече я беше измамил — защо да не опита втори път? Дета се беше убедила, че оръжието действително е заредено, но нищо не и гарантираше, че патроните са годни. Най-лошият човек едва ли би рискувал дори един от тях да бъде достатъчно сух, за да се взриви. Нищо чудно да е измислил начин да ги направи негодни — в края на краищата оръжията бяха неговият занаят. Но защо би го направил? За да я подмами да излезе от скривалището си, разбира се. Тогава Еди ще насочи към нея револвера, който може да стреля, и този път въпреки умората си няма да допусне същата грешка.
„Умен ход, бяла мутро — помисли си Дета в сенчестата си бърлога, в това тясно, но някак уютно тъмно местенце, чийто под беше покрит с оглозгани кости. — Умен ход, но няма да се хвана на въдицата ти.“
Нямаше защо да убива Еди; трябваше само да прояви търпение и да чака.
3
Страхуваше се само от едно — че Стрелецът може да се върне преди младежът да е заспал. Ала от Роланд нямаше и следа, безжизненото му тяло на прага на вратата не помръдваше. Може би още не беше успял да си набави необходимото лекарство… или пък му се беше случила някаква неприятност. Според Дета мъжете като него лесно „намираха“ неприятностите, както разгонената кучка намира похотлив пес.
В продължение на два часа Еди напразно търсеше жената, която наричаше Одета (о, как омразно и беше това име!), тичаше нагоре-надолу по склона и крещеше, докато накрая съвсем прегракна.
Най-накрая направи онова, което тя очакваше — върна се на брега и седна до инвалидната количка, като отчаяно се озърташе. Нежно докосна едното колело, сякаш го милваше, сетне отпусна ръка и тъжно въздъхна.
Дета почувства, че стоманени пръсти я стиснаха за гърлото; болка прониза главата и като мълния, стори и се, че чува глас, който я викаше или и заповядаше нещо. „Няма да успееш — помисли си тя, макар да нямаше представа кой се беше появил в съзнанието и и с кого разговаряше. — Няма да успееш, не и този път. Не сега… а може би и никога повече.“ Болката отново проряза главата и и Дета стисна юмруци. Лицето и също като че се сви в юмрук, изкриви се в съсредоточена гримаса — изражението и беше едновременно ужасяващо и забележително — странна смесица от уродливост и почти блажена решителност.
Болката не се появи отново, не се разнесе и гласът, който чуваше в подобни мигове на страдание. Тя зачака.
Еди подпря брадичка върху юмруците си, опитвайки се да не заспи. Скоро обаче главата му клюмна, юмруците му се плъзнаха нагоре по страните му. Дета търпеливо чакаше, а черните и очи зловещо проблясваха.
Младежът рязко вдигна глава. Сетне скочи на крака, приближи се до водата и наплиска лицето си.
„Браво, бял боклук. Жалко, че тук няма хапчета за ободряване. С удоволствие щеше да изгълташ няколко, нали?“
Този път Еди седна на инвалидната количка, но очевидно реши, че е прекалено удобна. Дълго се взира във вратата („Какво виждаш там, момченце? Дета на драго сърце би ти дала двайсет долара, ако и разкажеш!“), сетне отново седна на пясъка и подпря брадичка на юмруците си. Скоро главата му отново клюмна.
Този път не успя да се пребори с умората. Брадичката му се отпусна върху гърдите му и дори шумът на прибоя не успя да заглуши хъркането му. Скоро легна по хълбок и се сви на кълбо.
Дета изпита изненада, отвращение и страх, когато ненадейно усети съжаление към белокожия младеж. Приличаше на хлапе, което се е опитало да остане будно, за да посрещне Новата година, но в края на краищата умората е взела връх. След миг обаче тя си спомни как Еди и Най-лошият човек я принуждаваха да яде отровна храна, как я дразнеха, отдръпвайки от устата и парченцата осолено месо… докато накрая се бяха изплашили, че тя ще умре от глад. „Ако са се страхували за живота ти, защо са се опитвали да ти пробутат отровна храна?“
Въпросът я стресна не по-малко от внезапно обзелото я съжаление към младежа. Не беше свикнала да си задава въпроси, освен това гласът в съзнанието и сякаш не беше нейният.