Трите карти
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Трите карти». Краткое содержание книги:
— Моля?
— Разрешително за носене на оръжие с ваша снимка. Ако нямате, ще ви се наложи да се поразходите до Уестчестър за необходимите ви амуниции.
Стрелецът изумено се втренчи в него. Не разбираше какво му говори човекът. Дори „Мортопедията“ не можеше да му помогне, тъй като в тази област познанията на Джак Морт бяха доста мъгляви. През целия си живот не беше притежавал оръжие; вършеше отвратителните си дела с други средства.
Продавачът направи още крачка вляво, без да откъсва поглед от лицето на клиента си, а Стрелецът си помисли: „Този тип има оръжие. Очаква, че ще му създам неприятности, а може би точно това и желае. Търси повод да ме застреля. Налага се да импровизирам, иначе с мен е свършено.“
Внезапно си спомни за двамата мъже в синьо-бялата карета на улицата. Сигурен беше, че са стрелци, пазители на реда. И все пак на пръв поглед му се бяха сторили отпуснати и ненаблюдателни като всички други в този свят на безделници — бяха двама съвсем обикновени мъже в униформи, които лениво се облягаха на седалките на своята карета и пиеха кафе. А може би се беше излъгал. Роланд искрено се надяваше да не е сгрешил в преценката си — така бе най-добре за всички.
— О! Разбирам — произнесе той и устните на Джак Морт се разтегнаха в колеблива усмивка. — Извинете… не осъзнавах колко се е променил светът от времето, когато притежавах оръжие.
— Няма нищо — отговори продавачът и се поотпусна. Може би човекът наистина се беше заблудил. Или пък се опитваше да му скрои някакъв номер.
— Бихте ли ми показали онзи комплект за почистване? — Роланд посочи към полицата зад продавача.
— Разбира се. — Той се обърна, а Роланд мълниеносно измъкна портфейла от вътрешния джоб на Морт. Направи го с бързината на опитен Стрелец, който изважда оръжието си.
Продавачът беше с гръб към него само няколко секунди, а когато се обърна към клиента, портфейлът вече беше на пода.
— Струва си парите — заговори малко по-любезно човекът. Беше решил, че клиентът е съвсем нормален. Знаеше как се чувства онзи, който неволно се е изложил. И на него му се беше случвало, докато служеше в морската пехота. — Пък и не се нуждаете от разрешително, за да си го купите. Прекрасно е да живееш в свободна страна, нали?
— Прав сте — дълбокомислено заяви Стрелецът и се престори, че разглежда комплекта, макар от пръв поглед да беше за белязал, че предлаганата стока не струва пукната пара. През това време предпазливо подритна портфейла под щанда.
След няколко секунди подаде обратно комплекта и със съжаление промърмори:
— Май ще се откажа.
— Както обичате — с безразличие каза продавачът. До гуша му беше дошло от въпросите на този тип, който беше дошъл само да зяпа, не да купува. — Ще желаете ли нещо друго?
— Не, благодаря. — Стрелецът излезе, без да се обръща.
Порфейлът лежеше под щанда. Роланд беше заложил своето „гърне с мед“, своя капан.
7
Полицаите Карл Делеван и Джордж О’Мира допиха кафетата си и тъкмо се канеха да продължат по маршрута си, когато човекът със синия костюм излезе от магазина на Клементс, който според тях беше „барутчийница“ (полицейска жаргонна дума за магазин, където се продава оръжие на наемници, притежаващи разрешително, както и на членовете на мафията), и тръгна към тяхната кола.
Наведе се и погледна през дясното странично стъкло към О’Мира. Полицаят очакваше гласът на непознатия да бъде писклив като на жена — ненапразно преди малко го беше имитирал, предполагайки, че клиентът оглежда витрината, за да си купи зелени белезници. Освен с оръжия Клементс въртеше добра търговия и с белезници, продажбата на които беше разрешена в Манхатън. Повечето хора, които ги купуваха, не бяха аматьори илюзионисти (полицаите бяха против тази търговия, но както обикновено мнението им не интересуваше никого), а хомосексуалисти с предпочитание към садо-мазохизъм. Ала непознатият не говореше като обратен. Гласът му беше сигурен и някак безжизнен.
— Собственикът на магазина открадна портфейла ми — заяви той.
— Кой? — О’Мира наостри уши и се поизправи на седалката. От година и половина търсеха повод да арестуват Джъстийн Клементс. Ако успееха, може би най-сетне щяха да захвърлят униформите и да получат значки на детективи. Вероятно мечтата им нямаше да се сбъдне — това, което се случваше, беше прекалено невероятно — и все пак…
— Собственикът… — повтори Роланд, помълча и добави: — Или може би е бил продавачът…
О’Мира и Карл Делеван се спогледаха.
— Чернокос ли беше? — поинтересува се Делеван. — И набит, нали?