Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
— Слушай ме внимателно, Жулиан. Баща ти и дон Рикардо Алдая са уредили всичко, за да те изпратят в армията до няколко дни. Алдая е много влиятелен… Трябва да заминеш, Жулиан. Трябва да заминеш там, където никой от двамата не би могъл да те намери.
На Жулиан му се сторило, че съзира в очите на майка си една сянка, която сякаш я разкъсвала отвътре.
— Има ли още нещо, майко? Нещо, което не ми казвате?
Софи го гледала с треперещи устни.
— Трябва да заминеш. Двамата с теб трябва да се махнем оттук завинаги.
Той я прегърнал с всички сили и й прошепнал на ухото:
— Не се тревожете за мен, майко. Не се тревожете.
Жулиан прекарал съботата затворен в стаята си, между своите книги и бележници за рисуване. Шапкарят бил слязъл в дюкяна почти на зазоряване и се върнал едва в малките часове. „Дори няма смелостта да ми го каже в лицето“ — мислел си Жулиан. Същата нощ, с очи, замъглени от сълзи, той се сбогувал с годините, прекарани в тази тъмна и студена стая сред мечти, които — както вече знаел — никога нямало да се сбъднат. В неделя призори, въоръжен само с една чанта с малко дрехи и книги, той целунал по челото Софи, която спяла сгушена под едни одеяла в трапезарията, и излязъл. Улиците били обвити в синкава мъгла и медни отблясъци играели по плоските покриви на стария град. Вървял бавно, като се сбогувал с всяка врата, с всеки ъгъл, питайки се дали илюзиите на времето няма да се окажат верни, дали някой ден няма да си спомня единствено хубавите неща и да забрави самотата, която тъй често го била преследвала из тези улици.
Гарата за Франция била пуста; пероните, отразяващи ослепителната светлина на зората, се виели в мъглата като лъскави саби. Жулиан седнал на една пейка под сводестия покрив и извадил книгата си. Оставил часовете да минават край него, изгубен в магията на думите, сменяйки кожата и името си, чувствайки се друг човек. Оставил се да го понесат мечтите на сенчести герои, убеден, че за него вече няма друго убежище. Вече знаел, че Пенелопе няма да дойде на срещата. Знаел, че ще се качи на влака без друга компания освен спомените си. Когато Микел Молинер се появил на гарата, точно преди пладне, и му дал билетите и всички пари, които бил успял да събере, двамата приятели се прегърнали мълчаливо. Жулиан никога не бил виждал Микел Молинер да плаче. Навсякъде край тях имало часовници, които отброявали отлитащите минути.
— Все още има време — тихо повтарял Микел, впил поглед във входа на гарата.
В един и пет началникът на гарата отправил последното повикване за пасажерите, пътуващи за Париж. Влакът вече почнал да се плъзга покрай перона, когато Жулиан се обърнал, за да се сбогува със своя приятел. Микел Молинер го гледал от перона с ръце, пъхнати в джобовете.
— Пиши — казал му той.
— Веднага щом пристигна, ще ти пиша — отвърнал Жулиан.
— Не. Не на мен. Пиши книги, не писма. Пиши ги заради мен. Заради Пенелопе.
Жулиан кимнал, осъзнавайки едва сега колко щял да му липсва неговият приятел.
— И пази мечтите си — рекъл Микел. — Никога не знаеш кога ще ти потрябват.
— Винаги — промълвил Жулиан, но грохотът на влака вече бил откраднал думите им.