Сянката на вятъра

— Какво каза, нещастнико?

— Казах, че явно сте наследили вкуса и грацията на доня Ивон Сотосебальос, дама от висшето общество…

Фермин не беше едър мъж и първият юмручен удар бе достатъчен, за да го повали като покосен в една локва. Там остана да лежи, свит на кълбо, докато Фумеро му нанесе дълга серия ритници в стомаха, бъбреците и лицето. След петия ритник им загубих бройката. Фермин остана без дъх, а миг по-късно изгуби и способността си да помръдне поне един пръст, за да се предпазва от ударите. Двамата полицаи, които ме държаха с желязна хватка, се смееха послушно.

— Ти не се бъркай — прошепна ми единият. — Хич няма да ми е приятно да ти счупя ръката.

Напразно се мъчех да се изтръгна от хватката на агента, който ми беше проговорил; докато се дърпах, успях да зърна за миг лицето му. Веднага го познах. Това бе мъжът с шлифера и вестника, когото бях видял в бара на Пласа де Сария преди няколко дни, същият, който ни бе последвал в автобуса и се бе смял на шегите на Фермин.

— Виж, най ме изкарват от кожата ми хора, които изравят разни лайна от миналото — крещеше Фумеро. — Миналото трябва да се остави на мира, ясно ли ти е? Това важи и за теб, и за тъпото ти приятелче. Ти гледай и се учи, момче, че после идва и твоят ред.

Гледах как инспектор Фумеро размазва Фермин с ритниците си под косата светлина на една улична лампа. Докато траеше това, не бях способен да отроня и дума. Спомням си глухия, ужасен звук от ударите, които безмилостно валяха върху моя приятел. Още ми причиняват болка. Едничкото, което направих, бе да потърся убежище в удобната хватка на полицаите, като треперех и безмълвно плачех от малодушие.

Когато на Фумеро му омръзна да удря една мъртва тежест, разтвори шлифера си, дръпна ципа на панталоните си и се изпика върху Фермин. Моят приятел не помръдваше; проснат в локвата, изглеждаше просто като вързоп стари дрехи. Докато Фумеро лееше щедрата си, димяща струя върху Фермин, все още не можех да отворя уста. Когато свърши, инспекторът си вдигна ципа и се приближи до мен, задъхан и плувнал в пот. Един от агентите му подаде кърпичка, с която той си избърса лицето и врата. Фумеро дойде тъй близо, че лицето му бе едва на няколко сантиметра от моето, и впи поглед в мен.

— Теб не си струва да те пердаша, момче. Това му е проблемът на твоя приятел: винаги застава на грешната страна. Следващия път ще го прекарам, както никога досега, и съм сигурен, че ще е по твоя вина.

Помислих си, че сега вече ще ме цапардоса, че е дошъл и моят ред. По някаква причина се зарадвах. Надявах се, че ударите ще ме излекуват от срама, че не бях си мръднал и пръста да помогна на Фермин, когато единственото, което той се опитваше да направи, както винаги, бе да ме защити.

Само че удар не последва. Шибна ме единствено погледът на тези очи, пълни с презрение. Фумеро се задоволи да ме потупа леко по бузата.