Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
Същия следобед, след като уточнил последните подробности с Молинер, Жулиан отишъл в къщата на Авенида дел Тибидабо, за да посвети Пенелопе в плана.
— Това, което ще ти кажа сега, не бива да го разправяш на никого. На никого, даже и на Хасинта — подел Жулиан.
Девойката го слушала смаяна и очарована. Планът на Молинер бил безупречен. Микел щял да купи билетите под фалшиво име и да наеме трето лице — някой непознат, който да ги прибере от билетното гише на гарата. Ако полицията случайно попаднела на него, щяла да получи единствено описанието на човек, който не приличал на Жулиан. Жулиан и Пенелопе щели да се срещнат във влака. Нямало да се чакат на перона, където някой би могъл да ги види заедно. Бягството щяло да стане в някой неделен ден по обед. Жулиан щял да отиде сам на гарата за Франция. Там щял да го чака Микел с билетите и парите.
Най-деликатната част от плана била свързана с Пенелопе. Тя трябвало да заблуди Хасинта с молба да измисли някакъв предлог, за да я изведе от литургията в единайсет часа и да я върне вкъщи. По пътя Пенелопе щяла да помоли бавачката да я пусне на среща с Жулиан, обещавайки да се върне, преди семейството да се е прибрало в имението. За Пенелопе това щял да е сгодният случай да отиде на гарата. И двамата знаели, че ако кажат истината на Хасинта, тя не би ги пуснала да заминат — твърде много ги обичала.
— Планът ти е перфектен, Микел — казал Жулиан, когато изслушал стратегията, замислена от приятеля му.
Микел кимнал печално.
— С едно изключение — болката, която ще причините на много хора, като заминете завинаги.
Жулиан кимнал, мислейки за майка си и Хасинта. И през ум не му минало, че Микел Молинер говори за себе си.
Най-трудно било да убедят Пенелопе в необходимостта да държат Хасинта в неведение. Единствено Микел щял да знае истината. Влакът потеглял в един часа по обед. Когато откриели отсъствието на Пенелопе, двойката вече щяла да е отвъд границата. Щом пристигнели в Париж, щели да се настанят в някоя квартира като съпрузи, използвайки фалшиви имена. Тогава щели да изпратят на Микел Молинер писмо, адресирано до семействата им, в което да признаят любовта си, да успокоят близките си, че са добре и ги обичат, да обявят църковния си брак и да помолят за прошка и разбиране. Микел Молинер щял да сложи писмото във втори плик, за да заличи пощенското клеймо от Париж, и да се погрижи да го пусне от някой град в околността.
— Кога? — попитала Пенелопе.
— След шест дни — казал й Жулиан. — Идната неделя.
Микел смятал, че ще е най-добре през оставащите до бягството дни Жулиан да не посещава Пенелопе, за да не събудят подозрения. Трябвало да се уговорят да не се виждат до мига, в който щели да се срещнат във влака за Париж. За Жулиан шест дни, без да я види и без да я докосне, били цяла вечност. Те скрепили своя съюз, своя таен брак с целувка.
Именно тогава Жулиан отвел Пенелопе в спалнята на Хасинта на третия етаж на къщата. На този етаж били само стаите на прислугата и Жулиан се надявал, че никой няма да ги намери там. Съблекли се трескаво, с настървение и страст, като си драскали кожата и се разтапяли в мълчание. Научили телата си наизуст и, плувнали в пот и слюнка, погребали мисълта за тези шест дни на раздяла. Жулиан прониквал в Пенелопе с ярост, притискайки я към дъските на пода. Тя го приемала с отворени очи, обвила торса му с нозете си, а устните й били полуотворени от копнеж. Нямало нищо крехко или детско в погледа й или в топлото й тяло, което искало още. После, с лице, отпуснато на корема й и с ръце върху бялата й гръд, която още потръпвала, Жулиан разбрал, че трябва да се сбогуват. Едва се бил понадигнал, когато вратата на стаята бавно се отворила и една женска фигура се появила на прага. За секунда Жулиан помислил, че това е Хасинта, но в следващия миг видял, че жената е госпожа Алдая, която ги гледала като омагьосана със смесица от захлас и отвращение. Успяла единствено да измънка: „Къде е Хасинта?“ После просто се обърнала и си тръгнала безмълвно, докато Пенелопе се свила на пода в няма агония, а Жулиан почувствал, че светът около него се сгромолясва.
— Върви си сега, Жулиан. Върви си, преди да е дошъл баща ми.
— Но…
— Върви си.
Жулиан кимнал.
— Каквото и да стане, в неделята ще те чакам в онзи влак.
Пенелопе успяла да се усмихне едва-едва.
— Там ще бъда. А сега си върви. Моля те…
Била все още гола, когато я оставил и се промъкнал по стълбището за прислугата към депата за колите, а оттам се озовал в най-студената нощ, която си спомнял.