Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
— Успяхте ли да я видите? — попита Фермин.
— Къщата беше заключена и обявена за продан. Никой не живееше там. Казаха ми, че семейство Алдая са заминали за Аржентина. Писах на адреса, който ми бе даден. Писмата се връщаха неотворени…
— Какво е станало с Пенелопе? Знаете ли?
Хасинта поклати глава; беше на ръба на припадъка.
— Никога повече не я видях.
Старата жена стенеше, плачейки неудържимо. Фермин я бе прегърнал и лекичко я полюляваше. Тялото на Хасинта Коронадо се бе смалило до размерите на дете и до нея Фермин изглеждаше като великан. В главата ми клокочеха хиляди въпроси, но моят приятел с жест ми даде ясно да разбера, че интервюто е приключило. Видях го да оглежда тази мръсна и студена бърлога, в която Хасинта Коронадо изживяваше последните си дни.
— Хайде, Даниел. Да си вървим. Вие тръгнете пръв.
Послушах го. Докато се отдалечавах, се обърнах за миг и видях как Фермин коленичи до старицата и я целуна по челото. Тя му отправи беззъба усмивка.
— Кажете ми, Хасинта — чух го да казва, — нали обичате сладкишите „Сугус“?
По заобиколния ни път към изхода се натъкнахме на истинския погребален агент и двамата му маймуноподобни помощници, натоварени с ковчег от чамово дърво, въже и няколко пакета стари чаршафи с неясно приложение. От тази делегация се разнасяше зловещ аромат на формалдехид и евтин одеколон, а безкръвните им бузи ограждаха измъчени, кучешки усмивки. Фермин само им посочи килията, където чакаше тялото на покойника, след което благослови триото. Мъжете отвърнаха на жеста му, като кимнаха почтително и се прекръстиха.
— Идете си в мир — промърмори Фермин, като ме влачеше към изхода, където една монахиня с газена лампа в ръка ни изпрати със суров й осъдителен поглед.
Щом излязохме от сградата, навъсеният каньон от камък и сенки, който представляваше улица „Монкада“, ми се видя като славна долина на надеждата. До мен Фермин дишаше дълбоко и с облекчение; знаех, че не само аз се радвам да оставя зад гърба си това тържище на мрака. Историята на Хасинта гнетеше съзнанието ни повече, отколкото ни се искаше да признаем.
— Я чуйте, Даниел. Дали да не гаврътнем малко крокети с шунка и някоя и друга чаша пенливо вино тук, в „Шампаньет“, за да си премахнем лошия вкус от устата?
— Да си призная честно, не бих отказал.
— Да нямате уговорка с онова девойче за днес?
— За утре.
— Ах, разбойник такъв. Чакате да ви молят, а? Как бързо се учим…
Не бяхме направили и десет крачки към шумната кръчма на същата улица, едва няколко номера по-нататък, когато три призрачни силуета изплуваха от сенките и ни спряха. Двама от главорезите застанаха зад гърбовете ни, тъй близо, че усещах дъха им на тила си. Третият, по-дребен, но несравнимо по-зловещ, ни прегради пътя. Носеше обичайния си шлифер и мазната му усмивка излъчваше такава наслада, че сякаш щеше да прелее от устните му.
— Гледай ти, кого си имаме тук? Е, ако и това не е моят стар приятел, човекът с хилядите лица! — рече инспектор Фумеро.
Стори ми се, че чух как всички кости на Фермин се разтресоха от ужас пред това привидение. Обикновено красноречив, сега той успя да издаде само един сподавен стон. Двамата касапи, които очевидно бяха агенти от Криминалния отряд, ни сграбчиха за врата и за дясната китка, готови да ни извият ръцете при най-малкото движение.
— Съдейки по учудената ти физиономия, явно си мислел, че отдавна съм ти изгубил дирите, а? Нали не си си въобразявал, че едно сухо лайно като теб може да изпълзи от канавката и да мине за почтен гражданин? Вярно е, че си тъп, ама не чак толкова. На всичкото отгоре ми разправят, че си пъхаш носа — тоя твой грамаден нос — в куп работи, който не те засягат. Лош признак… Какви ги вършиш с монахинките, а? Да не си се облажил с някоя? Каква им е тарифата сега?