Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
— Спокойно, момче. Аз не си цапам ръцете със страхливци.
Двамата полицаи се засмяха на остроумието му, облекчени, че представлението е свършило. Желанието им да напуснат сцената беше очевидно. Отдалечиха се в сумрака, смеейки се. Когато най-сетне успях да му се притека на помощ, Фермин напразно се мъчеше да се надигне и да намери зъбите, които бе изгубил в мръсната вода на локвата. От устата, носа, ушите и клепачите му течеше кръв. Когато видя, че съм невредим, той направи опит да се усмихне, при което си помислих, че ще умра на място. Коленичих до него и го взех в прегръдките си. Първата мисъл, която ми мина през ума, бе, че той тежеше по-малко от Беа.
— Фермин, за Бога, трябва незабавно да ви закарам в болница.
Той енергично поклати глава.
— Заведете ми при нея.
— При коя, Фермин?
— При Бернарда. Ако трябва да хвърля топа, нека да е в нейните ръце.
32
Онази нощ се върнах в апартамента на Пласа Реал, в който преди години се бях заклел повече да не стъпвам с крак. Двама редовни клиенти, които бяха наблюдавали побоя от прага на кръчмата „Шампаньет“, предложиха да ми помогнат да заведа Фермин до една стоянка за таксита на улица „Принсеса“, докато един келнер се обади на номера, който му дадох, за да предупреди за пристигането ни. Пътуването с таксито ми се стори безкрайно. Фермин бе изгубил съзнание още преди да потеглим. Аз го държах в прегръдките си, като го притисках до гърдите си и се опитвах да го стопля.
Усещах как дрехите ми се пропиват от хладката му кръв. Шепнех в ухото му, че почти сме пристигнали, че всичко ще бъде наред.
Гласът ми трепереше. Шофьорът току поглеждаше крадешком към мен от огледалото.
— Хей, не искам неприятности, чувате ли? Ако тоя тук умре, ще трябва да слезете.
— Просто млъкнете и карайте по-бързо.
Когато стигнахме до улица „Фернандо“, Густаво Барсело и Бернарда вече ни чакаха на входа на сградата заедно с доктор Солдевила. Щом ни видя целите покрити с кръв и кал, Бернарда се разпищя в пристъп на паника. Докторът бързо премери пулса на Фермин и ни увери, че пациентът още е жив. Четиримата с общи усилия качихме Фермин по стълбите и го отнесохме в стаята на Бернарда, където една медицинска сестра, дошла заедно с доктора, приготвяше всичко необходимо. Щом пациентът бе положен на леглото, сестрата започна да го съблича. Доктор Солдевила настоя всички да напуснем стаята и да ги оставим да си вършат работата. Той ни затвори вратата под носа с лаконичната реплика: „Ще оживее.“
В коридора Бернарда ридаеше безутешно, стенейки, че за пръв път в живота си е срещнала добър човек, а ето че Бог идва и най-грубо го изтръгва от нея. Дон Густаво Барсело я взе в обятията си и я заведе в кухнята, където се зае да я налива с бренди, докато клетницата вече едва се държеше на крака. Щом думите на прислужницата започнаха да стават неразбираеми, книжарят наля чаша и за себе си и я пресуши на един дъх.
— Съжалявам. Не знаех къде да отида… — подхванах аз.
— Всичко е наред. Добре си направил. Солдевила е най-добрият травматолог в Барселона — рече той, без да се обръща конкретно към някого.
— Благодаря — смънках аз.
Барсело въздъхна и ми наля солидна доза бренди във водна чаша. Отклоних предложението и течността премина в ръцете на Бернарда, между чиито устни изчезна като по чудо.
— Бъди така добър да си вземеш един душ и да облечеш някакви чисти дрехи — каза Барсело. — Ако се прибереш вкъщи в тоя вид, баща ти ще получи инфаркт.
— Няма нужда… добре съм — отвърнах.
— Ами тогава престани да трепериш. Хайде, можеш да използваш моята баня, че там има бойлер. Знаеш къде е. Аз през това време ще се обадя на баща ти и ще му кажа… е, понятие си нямам какво да му кажа. Ще измисля нещо.
Кимнах.
— Това все още е твой дом, Даниел — рече Барсело, докато се отдалечавах по коридора. — Липсваше ни.
Намерих банята на Густаво Барсело, но не и ключа за осветлението. Като размислих, видя ми се даже по-добре да се изкъпя на тъмно. Свалих мръсните си, пропити с кръв и кал дрехи и се вмъкнах в царската вана на Густаво Барсело. Перлена мъгла се процеждаше през прозорчето, което гледаше към вътрешния двор на сградата; все пак имаше достатъчно светлина, за да различа очертанията на помещението и играта на емайлираните плочки по пода и стените. Водата шуртеше вряла и с такова налягане, че — в сравнение със скромните условия в нашата баня на улица „Санта Ана“ — ми се видя достойна за някой от луксозните хотели, в които никога не бях стъпвал с крак. Няколко минути стоях под парообразните лъчи на душа, без да помръдна.