Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
Дните, които последвали, били същинско мъчение. Жулиан будувал цяла нощ, като очаквал всеки миг да се появят наемните убийци на дон Рикардо. Сънят изобщо не го споходил. На следващия ден в училище не забелязал никаква промяна в държането на Хорхе Алдая. Разкъсван от тревога, Жулиан признал на Микел Молинер какво се е случило. Микел мълчаливо клател глава с обичайната си невъзмутимост.
— Ти си луд, Жулиан, но това не е нещо ново. Странното е, че в дома на Алдая не е настъпил хаос. Всъщност, като размисли човек, не е чак толкова чудно. Ако, както казваш, ви е открила госпожа Алдая, не е изключено тя самата още да не знае какво да предприеме. През живота си съм провел три разговора с нея, от които извадих две заключения: първо, че в умствено отношение госпожа Алдая е като дванайсетгодишно дете; второ, че страда от хроничен нарцисизъм и той не й позволява да види или да проумее нещата, различни от онова, което й се иска да види или да повярва — особено ако я засяга лично.
— Спести ми диагнозата, Микел.
— Имам предвид, че тя вероятно още се чуди какво да каже, как да го каже, кога и на кого. Преди всичко трябва да помисли какви ще са последиците за самата нея: потенциалният скандал, гневът на съпруга й… За останалото, смея да твърдя, сигурно не дава и пет пари.
— Значи мислиш, че няма да каже нищо?
— Сигурно ще изчака ден-два. Но не ми се вярва да е способна да запази такава тайна от съпруга си. А какво става с плана за бягството? Още ли е в сила?
— Повече от всякога.
— Радвам се да го чуя. Сега наистина ми се струва, че вече няма връщане назад.
Дните на тази седмица се изнизали в бавна агония. Жулиан всеки ден отивал на училище с усещането, че несигурността го следва като сянка. Прекарвал часовете там, преструвайки се, че присъства, способен само да разменя погледи с Микел Молинер, който вече се тревожел колкото него или даже повече. Хорхе Алдая не казвал нищо. Държал се вежливо, както винаги. Хасинта вече не идвала да вземе Хорхе от училище. Вместо нея всеки следобед се появявал шофьорът на дон Рикардо. Жулиан имал чувството, че ще умре; почти желаел да стане каквото е писано, само и само да се сложи край на чакането. В четвъртък следобед, след края на часовете, на Жулиан започнало да му се струва, че късметът е на негова страна. Госпожа Алдая не била казала нищо, навярно от срам, от глупост или поради някоя от причините, загатнати от Микел. Нямало значение. Единственото важно нещо било да запази тайната до неделя. Онази нощ, за пръв път от няколко дни, Жулиан успял да заспи.
В петък сутринта, когато отишъл на училище, отец Романонес го чакал при портата.
— Жулиан, трябва да поговоря с теб.
— Какво има, отче?
— Винаги съм знаел, че тоя ден ще дойде, и трябва да призная, че ми е приятно именно аз да ти съобщя новината.
— Каква новина, отче?
Жулиан Каракс вече не бил ученик на „Сан Габриел“. Присъствието му в пределите на училището, в класните стаи и даже в градините било строго забранено. Неговите пособия, учебниците и всичките му принадлежности вече били собственост на училището.
— Техническият термин е „незабавно и окончателно изключване“ — обобщил отец Романонес.
— Мога ли да попитам за причината?
— Хрумват ми поне дузина причини, но съм сигурен, че ти ще успееш да избереш най-подходящата. Приятен ден, Каракс. Пожелавам ти късмет в живота. Ще имаш нужда от него.
На трийсетина метра оттам, в двора с фонтаните, група ученици го наблюдавали. Някои се смеели, махайки за сбогом. Други го гледали с почуда и съчувствие. Само един му се усмихнал тъжно: неговият приятел Микел Молинер; той просто кимнал и безмълвно изрекъл няколко думи, които Жулиан като че успял да прочете във въздуха: „До неделя.“
На връщане към жилището на Ронда де Сан Антонио Жулиан забелязал, че мерцедесът на дон Рикардо Алдая е паркиран пред шапкарницата. Момчето спряло на ъгъла и зачакало. След малко дон Рикардо излязъл от дюкяна на баща му и влязъл в колата си. Жулиан се скрил под един портал, докато автомобилът се отдалечил в посока към Пласа Универсидад. Едва тогава се втурнал по стълбите към дома си. Майка му Софи го чакала там, обляна в сълзи.
— Какво си направил, Жулиан? — промълвила тя без гняв.
— Простете ми, майко…
Софи силно прегърнала сина си. Била отслабнала и изглеждала остаряла, сякаш всички със сдружени усилия й били откраднали живота и младостта. „Аз повече от всеки друг“ — помислил си Жулиан.