Сянката на вятъра

Франсиско Хавиер се опитал да обясни ситуацията, но неговото мънкане и смехът на двамата прислужници не помогнали за изясняване на недоразумението. Майката и синът били приканени да си оберат крушите. Доня Ивон, пламнала от гняв, заявила на слугите, че не знаят с кого си имат работа. Те пък й отговорили, че длъжността на чистачка вече е заета.

От прозореца на своята стая Хасинта видяла как Франсиско Хавиер тъкмо се готвел да си тръгне, когато изведнъж се спрял. Момчето се отвърнало от бурната сцена, която устройвала майка му, крещейки до прегракване на наглите слуги, и ги видяло: Жулиан целувал Пенелопе до прозореца на библиотеката. Целували се със страстта на онези, които си принадлежат един на друг, равнодушни към околния свят.

На следващия ден, по време на обедното междучасие, Франсиско Хавиер се появил изневиделица. Вестта за скандала от предния ден вече се била разнесла сред учениците и насмешките не закъснели, нито пък въпросите какво е направил с моряшкото си костюмче. Смехът обаче секнал отведнъж, когато момчетата видели, че той носи ловджийската пушка на баща си. Настъпило пълно мълчание и мнозина побързали да се отдалечат. Останал единствено кръгът, образуван от Алдая, Молинер, Фернандо и Жулиан, които се взирали неразбиращо в момчето. Без да обели дума, Франсиско Хавиер вдигнал пушката и се прицелил. По-късно очевидците заявили, че изражението му не било сърдито или гневно. Франсиско Хавиер действал със същата автоматична безучастност, с която изпълнявал задачите си по почистване на градината. Първият куршум профучал покрай главата на Жулиан. Вторият щял да му прониже гърлото, но в този миг Микел Молинер се нахвърлил с юмруци върху сина на портиера и успял да изтръгне пушката от ръцете му. Жулиан Каракс наблюдавал тази сцена, вцепенен от изумление. Всички сметнали, че изстрелите са били предназначени за Хорхе Алдая като отмъщение за унижението, преживяно от Хавиер предния ден. Едва по-късно, когато Цивилната гвардия отвела момчето, а двойката портиери били прогонени от жилището си едва ли не с ритници, Микел Молинер се приближил до Жулиан и му казал — без никаква гордост — че му е спасил живота. Жулиан обаче съвсем не знаел, че този живот — или поне онази част от него, която толкова искал да изживее — вече наближава своя край.