Песен за нибелунгите
- Автор:
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Парашкевов
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Песен за нибелунгите». Краткое содержание книги:
Някъде в далечната 1200 година епископът в крайдунавския град Пасау възложил на скромния книжовник Конрад фон Фусесбрунен да обедини устните предания за чутовния нибелунг Зигфрид и прелестната Кримхилда, за последния бургундски владетел Гунтер и неговата съпруга Брунхилда, за безжалостния и алчен Хаген, погубил Зигфрид и потопил в Рейн съкровището на нибелунгите. Така, предполагат учените, възникнал знаменитият средновековен немскоезичен епос „Песен за нибелунгите“.
Перейти на страницу:
Подире като Хаген • и той надмогнат беше.
По ризницата царска • кръв алена течеше.
Със меча остър бе го • Теодерих ранил,
но изнурен той бе се • достойно защитил.
Ръце и нему върза • Теодерих веднага,
макар че таз обида • на цар не се полага,
но знаеше, че всеки • от двамата мъже
могъл би да погуби, • когото си поще.
Отведе го подире • веронецът забързан
и него при Кримхилда, • тъй както бе завързан.
Несретата му сякаш • че я развесели:
„Владетелю бургундски, • добре сте ни дошли!“
„Да бяхте ме приели • вий с по-любезен тон,
дължах аз вам, сестрице • възлюбена, поклон.
Но зная, че сте гневна • към мене и към Хаген,
царице, та затуй и • приветът ви бе хладен.“
„Царкиньо благородна“ — • веронецът поде, —
„пленявани едва ли • били са някъде
витязи като тези, • предадени от мен.
Животът им желал бих • да бъде пощаден.“
„С охота!“ — обеща тя. • Теодерих сподави
сълзите си, когато • героите остави.
Владетелката сетне • живота им отне —
към рицарите славни • безжалостна тя бе.
В тъмницата, самички • да са, уедини ги,
та царя си там Хаген • можа тогаз да види,
кога го тя с главата • на брат си навести.
На двамата Кримхилда • жестоко отмъсти.
Царицата отпърво • отиде при витяза
и без заобикалки • ненавистно му каза:
„Получа ли каквото • мен бяхте ми отнели,
ще стигнете вий живи • бургундските предели.“
Но Хаген отговори: • „Царице благородна,
словата ви за мен са • повеля непригодна:
дордето господар мой • дори един живее,
заклел съм се да крия • съкровището где е.“
„Тогаз ще ви помогна“ — • Кримхилда заяви.
По нейна воля някой • завчас обезглави
там брат й. За косата • главата тя донесе
пред рицаря от Троне, • с което го потресе.
Опечален главата • на своя цар щом зърна,
юнакът към Кримхилда • с тез думи се обърна:
„По волята си всичко • доведохте докрай,
но стана точно както • намислил бях комай.
Владетелят бургундски • щом няма го сред нас,
щом Гизелхер и Гернот • са мъртви, то тогаз
где златото е скрито • освен Бог аз сал знам,
проклетнице, и нивга • не ще го вам издам!“
„Към моето имане • отнесохте се зле,
та нека си възвърна • аз оня меч поне,
що носен бе от Зигфрид • при нашата разлъка.
Вината ви към него • мен потопи ме в мъка!“
От ножницата меча • изтегли тя, без Хаген
да може да предварди • кроежа й коварен.
Повдигна го и мигом • главата му отсече.
При гледката Атила • стъписано изрече:
„Проклятие! Посечен • да падне от ръка на
една жена тоз рицар • със слава по-голяма
от всеки, носил щита • и влизал в бой юнак!
Мен жал ми е за него, • макар да бях му враг.“
А Хилдебранд добави: • „Постъпка ней такава
не ще да е от полза, • каквото ще да става!
Макар че и на мене • бе застрашил живота,
ще отмъстя за воина • от Троне аз с охота.“
Къмто Кримхилда скочи • витязът разгневен,
замахна и стовари • връз нея меч кален.
Пред Хилдебранд усети • уплаха тя огромна,
ала пронизващ писък • дори не й помогна…
Сега лежаха всички, • обречени на смърт.
Не бе и Хилдебранд към • Кримхилда милосърд.
И сродници, и воини • Атила заоплаква
с Теодерих горчиво • в неволята еднаква.
Угаснала и мъртва • бе толкоз чест и слава,
че всички люде почна • печал да обладава.
На царя веселбата • несрета увенча я,
страданието както • на любовта е края.
Насетне зная само • оръженосци, дами
и рицари как горко • ридали са, събрани
на все непрежалими • момци над гроба пресен.
Така завършва тука • таз нибелунгска песен.
Перейти на страницу: