Тъгата на сукубата

— Крайно време беше! — сопна се Роман, захлопвайки вратата след нея.

— Какво става… — Тя млъкна и очите й се разшириха, щом видя мен и Сет.

Обръщайки се отново към Роман, изгледа критично него и боксерките му. — Мътните те взели, какво си направил?

— Някой идва — изсъска той, като пренебрегна въпроса й, — и скоро ще е тук.

— Кой? — попита тя с ръце на кръста.

Сега гласът й не беше дрезгав и тя изглеждаше удивително компетентна. И ако дар-словото вече не ми бе отнето, щях да го загубя още щом я видях.

— Не знам — призна той, — може би нашият високопочитаем отец. Тя се обади на някого.

Хелена се обърна и се приближи към мен, а ужасът проникна до мозъка на костите ми, щом осъзнах опасността. Тя беше другият нефилим. Налудничавата мошеничка Хелена. Хелена, която на няколко пъти бях обидила, на която се бях подигравала зад гърба й и чиито служители бях откраднала. Погледът й ми информира, че тя също си е спомнила всичко това, докато втренчено ме наблюдаваше.

— Свали полето — нареди на Роман и миг по-късно, щом силата ни пусна, двамата със Сет се свлякохме задъхани.

— Вярно ли е? На баща ни ли се обади?

— Не… съм се обадила… на никого.

— Лъже — меко отбеляза Роман. — На кого се обади, Джорджина?

Когато не отговорих, тя ме зашлеви и от удара се чу силно пляс. В този звук имаше нещо странно познато. Хелена бе тази, която през нощта ме нападна в онази уличка. Разбрах, че когато бях отишла в «Кристъл Старц», тя ме бе разпознала въпреки дегизировката ми. Беше разпознала аурата ми и бе решила да си поиграе с мен, подхвърляйки ми, че ме чака голямо бъдеще, докато ми пробутваше заглавия и курсове.

— Винаги си била с тежък характер, нали? — присмя се тя. — Години наред съм търпяла такива като теб и подобните ти да се подигравате с начина ми на живот и ученията ми. Още преди много време трябваше да направя нещо по отношение на теб.

— Защо — учудих се, върнала си отново контрола над гласа, — защо го правиш? Точно ти, която знаеш за ангелите и демоните… Защо продаваш онези глупости в стил Ню Ейдж?

Тя ме изгледа със смразяващ поглед:

— Глупости ли са наистина? Глупост ли е да насърчаваш хората да поемат контрола над собствения си живот, да видят самите себе си като извор на сила, вместо да попаднат в капана на колебаенето кое е правилно и кое грешно?

Не отговорих и тя продължи:

— Аз уча хората как да станат силни. Уча ги да забравят за греха и спасението, за да намерят щастието си сега — _на този свят_. Вярно е, че някои от тези неща са… поукрасени, за да предизвикат изумление и благоговение, но какво значение има, щом крайната цел е постигната? Когато си тръгват от моите курсове хората се чувстват като богове и богини. Те откриват божественото в себе си, а не в онова, което им пробутва някоя студена, лицемерна институция.