Тъгата на сукубата
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Джорджина Кинкейд #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- Переводчик: Албена Черелова-Желева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тъгата на сукубата». Краткое содержание книги:
— Е, какво точно искаше да направиш с мен? — измърках.
Както се оказа, доста неща. Отново се развихрихме в спалнята и установих, че чакането на момента, в който Хю ще успее да предприеме нещо, не е чак толкова трудно, колкото се бях опасявала. Изпитвах леки угризения заради многото удоволствия с Роман, особено сега, след като бях взела решение и се бях обадила за помощ. Той бе убил безчет безсмъртни и бе набелязал някого, който ми бе почти приятел. Но въпреки това не можех да се преборя с чувствата си. Той ме привличаше. Привличаше ме от много време и бе наистина, ама наистина, добър в леглото.
— Вечността не изглежда чак толкова лоша, щом си в ръцете ми — промърмори той по-късно, галейки косата ми, докато се притисках в него.
Обърнах лице към неговото и видях в очите му печално изражение.
— Какво не с наред?
— Джорджина… ти… наистина ли искаш да не закачам този ангел?
— Да — отвърнах след момент на изненада. — Не искам да нараняваш, когото и да било.
Той дълго ме гледа, преди да заговори:
— Когато снощи ме помоли, не мислех, че ще мога. Не мислех, че ще мога да му позволя да се измъкне. Сега… след като бях с теб… по този начин… Всичко ми изглежда незначително. Е, може би «незначително» не е точната дума. Имам предвид, че те постъпиха с нас ужасно… но ако продължа да ги преследвам, те ще победят. Ставам точно това, което те казват, че съм. Оставям ги да диктуват живота ми. Свикнах с липсата на принадлежност и пропускам наистина важното, като да обичаш и да бъдеш обичан.
— З-з-за какво говориш?
Той сложи ръка на бузата ми:
— Казвам, че ще го направя, любима. Миналото няма да определя настоящето ми. Заради теб ще замина. Ти и аз. Ще заминем днес и ще оставим всичко това зад гърба си. Ще имаме дом и ще заживеем заедно. Можем да отидем във Вегас.
Вцепених се в ръцете му, очите ми широко се отвориха. Мили Боже!
На вратата се почука и малко остана да подскоча до тавана. Бяха минали само четирийсет минути. _Не, не_, помислих си. Беше твърде скоро. Особено в светлината на този внезапен обрат. Хю не би могъл да се справи толкова бързо. Не знаех какво да правя.
Роман вдигна вежди по-скоро любопитен, отколкото притеснен:
— Чакаш ли някого?
Поклатих глава, опитвайки се да скрия биенето на сърцето си.
— Дъг винаги заплашва, че ще дойде да ме вземе — пошегувах се. — Надявам се да не е решил да го направи.
Измъкнах се от леглото и отидох до гардероба, опитвайки се да се успокоя. Облякох тъмночервено кимоно, притеснено пригладих с ръка разрошената си коса, отидох в дневната и се опитах да не дишам тежко, щом се скрих от погледа на Роман. _Божичко_, помислих си, докато приближавах към вратата, _какво да правя? Какво да…_
— Сет?
Писателят стоеше отвън с кутия сладки в ръка, а лицето му изразяваше такъв шок, какъвто несъмнено изразяваше и моето. Забелязах как бързо ме огледа от главата до петите и внезапно осъзнах колко къса е робата ми и колко много разкриваше прилепналата коприна. Той преглътна и очите му се заковаха върху лицето ми:
— Здравей. Аз… това е…
Мина един от съседите и щом ме видя в кимоното, спря и се втренчи.
— Влез — поканих Сет с гримаса и затворих вратата след него. Очаквах кавалкада от безсмъртни и сега бях много пообъркана от когато и да било.
— Съжалявам — успя да каже той накрая, като се опитваше да отклони поглед, за да не зяпа тялото ми. — Надявам се, че не съм те събудил…
— Не… не… Не е проблем.
Естествено, Роман избра точно този момент, за да се появи в коридора откъм спалнята само по боксерки.
— Какво… О, здравей, как си? Сет, нали така?
— Да — безстрастно отвърна Сет, оглеждайки Роман, а после отново мен.
В резултат на този поглед вече не ме беше грижа нито за нефилима, нито за безсмъртните, нито за спасението на Картър. Всичко, за което можех да мисля, бе как изглеждаше това в очите на Сет. Горкият Сет, който не бе направил нищо, освен да бъде мил с мен още щом се запознахме, и който въпреки всичко беше наранен от моята безчувственост, да не говорим за злощастното стечение на обстоятелствата. Не знаех какво да кажа. Бях толкова унижена, колкото явно бе и той. Не исках да ме вижда така. Всичките ми лъжи и противоречия излязоха на бял свят.
— Това закуската ли е? — бодро попита нефилимът. Той беше единственият, който се чувстваше добре.
— А? — Сет все още изглеждаше зашеметен и едва ли разбра думите му. — А, да — той сложи кутията върху масичката за кафе, — вземи си. Кекс за кафето. Орехов, с кленов сироп. Аз… ще… Веднага си тръгвам. Съжалявам, че те притесних, наистина съжалявам. Знам, че днес е почивният ти ден, и помислих, че бихме могли… Не знам. Вчера каза… Е, беше глупаво. Трябваше да се обадя. Глупаво беше, съжалявам.