Тъгата на сукубата
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Джорджина Кинкейд #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- Переводчик: Албена Черелова-Желева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тъгата на сукубата». Краткое содержание книги:
— Какво има? — попита той, потискайки прозявката си.
— Н-н-нищо — уверих го и открих, че когато не съм обзета от страст, съм способна да мисля малко по-ясно.
Какво бях направила? Преспиването с Роман ми бе спечелило време, но не бях по-близо до намирането на изход от тази откачена ситуация. Легнах и пред погледа ми попаднаха нарцисите от Картър, които ми помогнаха да взема решение. Самите цветя имаха малка заслуга за това, но нещо в тях ме накара да осъзная, че не бих могла да стоя бездейно и да позволя на Роман да убие Картър. Трябваше да действам, въпреки риска и вероятността от провал. _Всички имаме моменти на слабост. Важното е как ги преодоляваме._
Нямаше никакво значение дали обичам нефилима или мразя ангела, пък и никое от двете не бе съвсем вярно. Всичко опираше до мен самата, до това каква личност съм. Бях прекарала векове, като наранявах мъже заради собственото си оцеляване, често докарвайки ги до пълно опустошение, но не можех да стана част от предумишлено убийство, независимо колко благородна бе каузата. Не бях стигнала до такъв етап от живота си. Не още.
Примигвах, за да задържа внезапно напиращите сълзи, съкрушена от това, което трябваше да направя. Това, което трябваше да причиня на Роман.
— Ела още да поспиш — промърмори той и плъзна ръка по тялото ми, от кръста до бедрото.
Да, знаех какво трябва да направя. Щеше да е отчаян опит, а не сериозен план, но не можах да измисля нищо друго, за да се възползвам от безгрижното настроение на Роман в момента.
— Не мога — обясних и започнах да се измъквам от леглото, — отивам на работа.
Очите му широко се отвориха:
— Какво? Кога?
— Аз отварям. Трябва да бъда там след половин час.
Той седна поразен:
— Целия ли ден ще работиш?
— Аха.
— Хрумват ми още неща, които искам да направя с теб — прошепна той, обви с ръка талията ми, дръпна ме обратно и покри с шепата си едната ми гърда.
Извих се към него, симулирайки, че съм обзета от страст. Добре де, не беше точно симулиране.
— М-м-м… — обърнах лице към неговото и устните ни се сляха. — Бих могла да им се обадя, че съм болна… не че ще ми повярват. Никога не боледувам и те го знаят.
— Отсвири ги — промърмори той и ме притисна към леглото, а ръцете му ставаха все по-настойчиви. Отсвири ги и пак се върни в леглото.
— Тогава ми позволи да стана — засмях се. — Така не мога да им се обадя.
Той неохотно ме пусна и аз се измъкнах от леглото, като се усмихвах. Гледаше ме жадно, като котка, която преценява плячката си. Честно казано, харесваше ми.
Желанието бързо се стопи и се превърна в страх, когато влязох в дневната и взех мобилния си телефон. Бях оставила вратите на всички стаи отворени, държах се както обикновено и доколкото е възможно — спокойно, за да не давам на Роман повод за тревога. Знаех, че вероятно ще ме чуе, докато съм в дневната, и мислено си преповторих думите, докато набирах мобилния телефон на Джером.
Не беше изненадващо обаче, че демонът не отговори. Проклятие. Какво му е хубавото на едно средство за връзка, щом не можеш да се свържеш, когато пожелаеш? Но тъй като го бях очаквала, изпробвах следващата си възможност — Хю. Ако се включеше гласовата му поща, щеше да е пълна липса на късмет. Планът ми нямаше да успее, ако се наложеше да звъня в офиса му и да мина през всичките му секретарки.
— Хю Мичъл.
— Здрасти, Дъг, Джорджина е.
Пауза.
— Току-що ме нарече Дъг?
— Виж, не мога да дойда днес. Мисля, че съм пипнала онзи вирус, дето витае наоколо.
Роман излезе от спалнята и аз му се усмихнах, докато вървеше към хладилника ми. Междувременно Хю се опита да осмисли безсмислиците ми.
— Джорджина… Мисля, че си набрала грешния номер.
— Не, сериозно Дъг, не се занасяй с мен. Не мога да дойда, ясно ли е?
Пълна тишина. Накрая Хю попита:
— Джорджина, добре ли си?
— Не. Вече ти казах. Нали ще предадеш на останалите?
— Джорджина, какво става?
— Е, сигурна съм, че ще измислиш нещо — продължих, — но ще се наложи да се справите без мен. Утре ще се опитам да дойда.
Затворих, погледнах към Роман и поклатих глава:
— Очакваше се, че Дъг ще е там. Сигурно е, че не ми повярва.
— Познава те прекалено добре, а? — попита той, докато пиеше чаша портокалов сок.
— Да, но ще ме покрие въпреки оплакванията си. В това го бива.
Метнах телефона на дивана и се приближих до Роман. Беше време за още отвличане на вниманието. Съмнявах се, че Хю напълно схвана ситуацията, но поне допусна, че нещо не е наред. Както отбелязах и преди, няма начин да си живял толкова дълго, колкото един безсмъртен, и да останеш глупав. Щеше да заподозре нещо и най-вероятно щеше да търси Джером под дърво и камък. Моята задача беше да задържа нефилима, докато дойде подкреплението.