Опасна дарба или поредният Фауст
- Автор: Найери Даниъл и Дина
- Серия: Училище Марлоу #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Пан
- ISBN: 978-954-660-249-7
- Переводчик: Корнелия Лозанова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Опасна дарба или поредният Фауст». Краткое содержание книги:
Героите на този роман са изправени пред същото предизвикателство като Фауст — има ли нещо достатъчно ценно, за да продадеш душата си за него?
— След това, от някакъв момент нататък, бе решила, че иска и моята душа.
Бел въздъхна.
— Но аз нямах намерение да й я дам. Предполагам затова нямам белег върху гърдите си. Просто не бях съгласна да й сътруднича. А и тя никога не ме попита направо, тъй като аз не знаех коя е тя, а нямах и никакви спомени. Тя ми даде дарбата, защото знаеше, че съм объркана и уплашена, че възможността да се крия ще ми хареса, че ще я използвам твърде често и така ще стана зависима от нея — дотолкова, че да приема да преговарям за душата си. Не ми каза за остаряването, докато не станах твърде стара. Дотогава вярвах, че серумът помага на главоболието ми и ме държи будна, докато се крия.
Бел хлъцна, припомняйки си времето, когато бе споделяла самотата на сестра си.
Бисе продължи.
— Сетне, когато открих коя е, тя ми даде време да взема решение, да избера дали да запазя душата си, или серума. Душата или живота. Затова започнах да се крия все по-често, за да продължа живота си и защото… — Бисе спря, за да премисли думите си. — Моето време изтече, Бел.
— Какво ще стане сега?
Бисе заговори с приглушен глас:
— Не ми е оставила нито капка за тази вечер. Вече няма нужда от мен. Знае, че няма да ме получи. И че не може да ми вярва — Бел изглеждаше объркана, но Бисе продължи. — Малко по-рано, когато още не знаех за номера, който ми бе погодила, почти стигнах до една цел, която тя не мислеше, че някога ще достигна. Това обърка плановете й и тя реши да ми попречи да се крия. Научавах твърде много. Тя беше готова да направи всичко, за да ме изплаши, изпрати Виктория да ме шпионира, започна да ме измъчва в сънищата ми, да идва при мен, докато се криех…
Бел не искаше да чува повече за тази ужасна история, за проклятието, което бе донесла на сестра си, но все пак попита:
— И какво се опитваше да направиш?
— Ще разбереш, когато му дойде времето — отвърна Бисе.
Отговорът й накара Бел да се почувства сравнена със земята. Бел беше единствената причина мадам Вилрой да пази Бисе. Сега изглежда вече нямаше нужда от Бел, следователно Бисе също бе станала излишна. Заля я нова вълна от вина.
— Съжалявам, Бисе. Заради мен попадна в тази ситуация — Бел се разхлипа в скута на Бисе. — Ти не го заслужаваш.
— Напротив, заслужавам го. Ти искаше да бъдеш красива, но аз също приех подаръка й. Пиех серума, който ми даваше. Останах достатъчно дълго, за да повярвам, че мога да науча всичко, което може да се научи за един живот. Не мога да повярвам… че прекарах целия си живот в една пещера — Бисе се разсмя иронично.
Бел знаеше защо сестра й е толкова неспокойна, толкова уплашена от света, в който бе прекарала твърде малко време, непрестанно търсейки място, където да се скрие.
— Щеше ми се просто да бях изчакала — рече Бел, без да вдига глава от скута на Бисе.
— Какво имаш предвид? — попита Бисе.
— Красива си. Можехме да бъдем красиви. А сега, заради мен, никоя от нас няма да получи този шанс.
Бел не успя да сдържи сълзите, които потекоха по зачервените й, подпухнали бузи. Вътре в себе си усещаше непреодолимо съжаление. На двадесет и пет години сестра й сякаш беше извадена от картичка от 20-те години на миналия век — сериозна, сдържана, с толкова сини очи, които дори върху черно-бялата картичка приличаха на езера, като мираж в пустиня. Представи си Бисе, пътешественичката, в някой друг живот — истинска красавица с гарвановочерна коса и дълги, източени крака, застанала на перона на някаква гара с модерна шапка на главата, сякаш позира за снимка, като извадена от времето, нереална. Но вече беше твърде късно. Сега Бисе изглеждаше по-стара, свежата й красота бавно се изгубваше в еднообразието на средната възраст и постепенно преминаваше отвъд тази граница. Променяше се с всяка изминала минута. Бел усети как сърцето й подскочи в гърлото.
— Бисе, трябва да намерим остатъка от серума.
— А ти как си? — попита Бисе.
— Нямаме време за това. Вече съм добре. От доста време съм пристрастена. Вече искам да избягам. Ще се задоволя с това, с което разполагам.
Бисе се усмихна на сестра си. Сега усещаше дори по-силно от друг път миризмата й, като разлагащ се труп. Колкото й да съжаляваше за сестра си и за себе си, тя осъзна, че Бел се бе отказала от фиксидеята си. И затова бе готова да прости, да изживее последните часове от живота си в мир със сестра си.
В този момент в стаята връхлетя Кристиан, но като видя Бисе, се закова на място.