Опасна дарба или поредният Фауст
- Автор: Найери Даниъл и Дина
- Серия: Училище Марлоу #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Пан
- ISBN: 978-954-660-249-7
- Переводчик: Корнелия Лозанова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Опасна дарба или поредният Фауст». Краткое содержание книги:
Героите на този роман са изправени пред същото предизвикателство като Фауст — има ли нещо достатъчно ценно, за да продадеш душата си за него?
— Сега вече искаш да се махнем?
— Не, имам предвид да излезем оттук, от тази стая.
— Хайде да избягаме.
— Не мога. Още не.
Когато се обърнаха да си вървят, Виктория се втурна в стаята. Видя насекомите, които се гърчеха на пода и няколкото, кръжащи тромаво във въздуха, като упоени.
— Какво сте направили? — изкрещя извън себе си от яд. — Какво сте им сторили?
— Отиваме си — рече Кристиан.
— Изчезвайте! — кресна им Виктория, съжалявайки, че не казаха още нещо, за да се разкрещи с пълна сила.
Двамата спряха. Искаха да кажат, че съжаляват. Не за онова, което са направили, а заради факта, че тези насекоми бяха единствените приятели на Виктория. Но осъзнаха, че ако останат още малко, щяха да й дадат възможност да се разбеснее повече.
— Мразя ви! — изпищя тя след тях.
Когато излизаха, Виктория нареждаше с тъй горчив и ядосан глас, с какъвто не я бяха чували да говори. Сякаш всеки ден тя губеше още нещо от себе си, превръщайки се все повече в безличния злодей, в злия дух, от който човек се страхува, но който бързо забравя, в дявола от картините, които показват ада, който символизира нещо друго, служи на друга цел и който е забравил кой е бил някога.
Виктория легна на пода и запрегръща бедните си дечица. В един миг милваше ранените им телца, а в следващия ядно ги мачкаше с юмруци. Накрая събра в ръка неколцината, които оцеляха, и изсъска в лицата им:
— Вървете след тях.
Глава 22
Пропиляно време
— Йохан, приятелю, аз съм двойно прокълнат — защото аз се провалих, а приятелите ми спечелиха слава.
— Престани да се самосъжаляваш. Нали имаш пари? Върви и изживей мечтите си.
— Страхувам се, че нямам достатъчно кураж, за да следвам мечтите си.
— Каквото можеш да направиш или мечтаеш, че ще направиш — започни го.
В смелостта има гениалност, сила и магия.
— Ах, много красиво, Йохан, много красиво. Лесно е да го каже човек, който вече е постигнал величието. Ти си мислиш, че светът съществува, за да служи на теб.
— А не е ли така?
— Не и за мен.
— Тогава ще ти кажа следното: Накарай света да служи на теб!
— Какво предлагаш? Да продам душата си на дявола?
— Предполагам, че на дявола не му е притрябвала твоята опърничава душа. Предполагам, че би бил по-доволен, ако се сдобие с някоя от онези души, които не се продават.
Трябваше да го забележа, помисли си Бисе. Беше очевидно, и то отдавна. Валентин беше изгубил представа за реалността. Ден след ден го беше наблюдавала как се промъква в бялата стая, онази, която Вилрой му подари и която напомняше на Бисе за стерилните, облицовани с дунапрен помещения на приютите за душевноболни. Валентин се бе променил, от безотговорен и закачлив бе станал прекалено нервен и… почти луд. Той постоянно трепереше, въртеше се, очите му се стрелкаха неспокойно. Понякога се втренчваше в демото на някоя игра на компютъра си, внушавайки си, че я контролира. Пръстите му блъскаха клавишите, разминавайки се с движенията на фигурите на екрана. Казваше някакви думи, повтаряше отново и отново една и съща фраза в стотици варианти на нещо минало, което единствено той познаваше. В последните няколко седмици толкова пъти бе прескачал във времето — напред и назад, че накрая сетивата му се бяха предали. Не беше сигурен кои престъпления е извършил, кои животи беше живял. А тя трябваше да го забележи. Сега вече беше ясно — дарбата му нямаше да му позволи да живее дълго. Най-вероятно нямаше да дочака онова, което му бе обещано. Дарбата му щеше да продължи да го обърква, да измъчва мозъка му, докато не се препълни дотолкова със спомени, че да си пожелае гувернантката да го убие.
Но Вилрой вече бе получила душата му. Вероятно щеше да му даде онова, което искаше, ако това щеше да помогне на плановете й. Щеше да изтрие милионите гласове в главата му, щеше да го превърне в безмозъчна кукла. Но това още не беше станало — поне не за Валентин. Бисе се сети за Бъди — другият, когото беше виждала пред белия прозорец. Най-сетне разбра. Бъди беше бъдещето на Валентин. Той беше празна черупка. Единственото, останало от един реален човек с минало, семейство и живот, погубен преди много години. В седмиците, прекарани с Кристиан, той си бе възвърнал част от старото си аз, от човешката си същност. Но възкресяването на една изгубена душа, в пълна, ненаранена цялост, не беше работа за няколко седмици. „Горкият Бъди“ помисли си тя.