Опасна дарба или поредният Фауст
- Автор: Найери Даниъл и Дина
- Серия: Училище Марлоу #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Пан
- ISBN: 978-954-660-249-7
- Переводчик: Корнелия Лозанова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Опасна дарба или поредният Фауст». Краткое содержание книги:
Героите на този роман са изправени пред същото предизвикателство като Фауст — има ли нещо достатъчно ценно, за да продадеш душата си за него?
— Виктория беше права. Трябва да ги унищожа всичките.
Бъди го погледна със съчувствена усмивка.
— Виж ми гърдите — продължи Кристиан и разкопча ризата си, за да покаже какво го тревожи. Виктория видя голите му гърди, бутилката с вода в едната ръка и тъмния белег на мястото над сърцето. Ето каква била работата. Тя се измъкна от гъстия жужащ облак и хукна към стаята на Кристиан.
— Кристиан! — извика, малко по-приповдигнато от нормалното.
— Какво искаш? — обърна се рязко брат й, а иззад рамото му надникна с празен поглед Бъди. Един стършел и няколко пеперуди все още кръжаха наоколо. Една бе кацнала на тавана. Виктория ги погледна с благодарност. Сетне се обърна отново към Кристиан и каза:
— Просто чух част от онова, което каза току-що.
— Е и?
— Мога да ти помогна. Можем да измислим какво да поискаме от мадам Вилрой. Ще те заведа при нея.
— И защо си ми притрябвала?
— Защото сега аз съм нейната любимка.
— Сигурен съм, че все още харесва Валентин повече от теб — подразни я Кристиан.
Виктория се опита да остане спокойна.
— Мога да пратя пеперудите да я извикат… ако искаш. Можем да говорим заедно с нея.
Виктория се опитваше да бъде мила, но вместо това прозвуча по-алчно от друг път. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че иска да спечели заслугите.
Протегна ръка и улови двете пеперуди в дланта си. Притисна ги към лицето си и им прошепна нещо. В миг те литнаха към източното крило.
Бисе се криеше в един къс ръкав, който водеше от главния коридор към източното крило. Бел беше с нея, примираше от страх и чакаше мадам Вилрой да излезе.
— Мислиш ли, че това ще свърши работа? — попита я Бисе.
— Знам само, че единственият начин да ни шпионира, са тези пеперуди. Тя не е всевиждаща. Не е Господ.
— И все пак… — Бисе млъкна и наведе глава. Не можеше да спре да се взира в стареещите си ръце. Прокара пръсти през косата си — сега сребристосива и доста изтъняла. Опипа линиите на лицето си — сега по-възрастно, отколкото беше преди няколко минути, и добави: — Времето ни изтича.
Глава 23
Дългът на дявола
— Сара? Сара, там ли си?
— Не, Бенджамин, само двамата сме.
— Къде отведе моята Сара?
— Никъде, скъпи. Тя си е у дома. На сигурно място.
— Искам да се върна!
— Не можеш. Ти продаде душата си: Даде я на мен, за да спася живота й. И сега тя се върна у дома — жива и щастлива, поне до утре, когато ще разбере, че теб те няма.
— Ти ми обеща, че тя няма да страда.
— Няма. Ще я накарам да забрави за теб, ако искаш. От друга страна, ти си мой.
„Къде сме?“
— Това е моят дом: За теб е нещо като чистилище. Ще останеш тук. Ще служиш на децата ми. Ще ми помогнеш да им осигурим онова, което желаят в сърцата си. Така ще платиш дълга си към мен.
„А ако откажа да ти служа?“
— Няма да го направиш. Защото в замяна аз ще ти дам подарък.
— Какъв?
— Виждаш ли тази стая? С белия прозорец? Помниш белия прозорец, нали? Той може да те отведе навсякъде. От него можеш да виждаш своята Сара дори след като тя умре.
Бел и Бисе видяха пеперудите, които бързаха към централното помещение на апартамента. След тях идваше мадам Вилрой, а дългата й черна рокля се вееше подире й. Отдалеч приличаше на гигантска пеперуда, вероятно майката на всички пеперуди, която ги следваше към някоя сочна плячка. Веднага щом ги подмина, Бисе си пое дълбоко въздух и се втурна към източното крило, а Бел я последва. Коридорът беше тъмен и студен. По пътя им, движени от течението, което идваше от всички страни, трепкаха пламъчетата на свещите, сякаш срещу тях дишаха милиони насекоми. Само че Бисе и Бел не ги забелязваха. Те бързаха да се доберат до източното крило, където трябваше да намерят серума. Влизането в личното пространство на мадам Вилрой си беше нагазване в дълбоки води.
Няколко минути се щураха из коридорите, където имаше врати навсякъде — на стените, на тавана, върху пода, легнали като пациенти в болница. Сякаш хиляди различни пътеки и решения водеха към едно и също място, като задънените пътища на лабиринт. Бел и Бисе забелязаха огромна махагонова врата, която изглеждаше толкова голяма, че не би трябвало да се побира в апартамента. Тя надвисна над тях като бдителен пазач.