Опасна дарба или поредният Фауст
- Автор: Найери Даниъл и Дина
- Серия: Училище Марлоу #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Пан
- ISBN: 978-954-660-249-7
- Переводчик: Корнелия Лозанова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Опасна дарба или поредният Фауст». Краткое содержание книги:
Героите на този роман са изправени пред същото предизвикателство като Фауст — има ли нещо достатъчно ценно, за да продадеш душата си за него?
Кристиан, който гледаше отстрани, онзи в стаята с насекомите, се учуди, че Валентин му говори по този начин.
(В другата стая Бисе изглеждаше разтревожена.)
Бисе: „Какво говориш, Вал?“
Валентин: „Каквото си искам. Мога да кажа каквото реша, виждаш ли? Също така, мога да направя каквото си поискам и никой, освен мен, няма да разбере. Веднъж дори застрелях всичко живо в училище, ей така, за забавление. Дай да видя това.“
(Кристиан подава стихотворението на Валентин и го гледа учудено, питайки се дали продължава да се шегува.)
Бисе: „А защо си признаваш тогава?“
Валентин (гладейки с ръка листа хартия): „Да си признавам? Нищо не си признавам, защото това (размахва листа със стихотворението пред лицата им) е само още една лъжа, а ти (сочи към Кристиан) не си единственият крадец.“
Кристиан в другата стая скача към Валентин, за да си вземе листа, но остава във въздуха. Отчаянието му от загубата на първото сполучливо стихотворение, арогантната усмивка на Валентин, замръзват за миг върху лицата им. Сетне Кристиан отскача назад. Разговорът му с Бисе се превърта. Той излиза от стаята, сяда на бюрото, изтрива стихотворението, замисля се за заглавието внезапно получава вдъхновение и също тъй внезапно забравя най-доброто си произведение.
Кристиан, който наблюдаваше отстрани, сред рояка насекоми, попита:
— Какво става?
— Не знам — отвърна Бисе. Тя дори не разбираше как е възможно да гледат онова, което виждаха, камо ли да обясни странното поведение на Валентин. Тогава забеляза пеперудата и всичко й се изясни. Пеперудата бе отишла напред във времето с Валентин, носейки със себе си окото на рояка. И като част от рояка в същото време беше тук и можеше да наблюдава бъдещето, без да е пътник във влака на Валентин. Тази стая беше необикновена. Абсолютно различна от всяка друга стая. Роякът, с неговия общ мозък, беше в състояние да задържи връзката си както през пространството, така и през времето. Можеше да пътува с Валентин в бъдещето и да проследи бъдещия Кристиан и бъдещата Бисе. Нищо чудно, че Виктория знаеше толкова много.
След това наблюдаваха как Валентин се върна в стаята си, обратно в настоящето, пред компютъра и играта, как вдигна ръце като победител. В ръката си стискаше лист хартия. Разгъна го и започна да го преписва в тетрадката си. След това се изправи и излезе, стиснал в ръка дневника си, а листа остави в стаята:
— Къде отива? — почуди се Кристиан. След това нареди на насекомите: — Покажете ми какво пише на листа.
— Ще те потърси, за да ти прочете стихотворението — обади се Бисе.
Кристиан все още не разбираше какво става. Погледна листа хартия върху леглото, думите, написани с неговия почерк. Когато прочетеше някое изречение, то изчезваше. Най-напред заглавието — фраза, която напоследък доста бе обмислял. След това стиховете, докато не стигна до края и не зърна инициалите на автора — КФ, да избледняват и да се сменят с нови — ВФ.
Стихотворението (или поне версията, написана с неговия почерк) изчезна — като всички пъти, когато Валентин го бе карал да слуша — защото сега той мислеше, че стихотворението е на Валентин. В бъдеще никога нямаше да го напише отново, защото Валентин го бе надхитрил. И независимо колко силна връзка чувстваше с думите, колко болезнено копнееше той да ги е написал, нямаше да може да сътвори тази поема отново, понеже сега тя беше на Вал.
Бисе наблюдаваше как Кристиан осъзнава, че всъщност е писателят, който винаги бе искал да бъде, но всичко е било откраднато от него. Опита се да надвика жуженето на насекомите и да му каже, че трябва да се махнат. Но изведнъж всеки милиметър от тялото на Кристиан потръпна от стремежа да открадне. С всяка секунда зловещият допир на насекомите го разяряваше все повече, правеше го все по-ненаситен. След това всички пеперуди, пчели и буболечки паднаха на пода като мъртвите листа на дърво, ударено от гръм, от което остава единствено голият ствол. Кристиан усети в тялото му едновременно да се вливат хиляди частици открадната енергия, така че за миг изтръпна, като крайник, лишен от прилив на кръв.
— Той е крадял работите ми.
— Знам.
— Ще му разбия физиономията.
— Нека просто се махнем оттук.