Опасна дарба или поредният Фауст
- Автор: Найери Даниъл и Дина
- Серия: Училище Марлоу #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Пан
- ISBN: 978-954-660-249-7
- Переводчик: Корнелия Лозанова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Опасна дарба или поредният Фауст». Краткое содержание книги:
Героите на този роман са изправени пред същото предизвикателство като Фауст — има ли нещо достатъчно ценно, за да продадеш душата си за него?
Бисе и Кристиан избягаха от стаята на Виктория към дневната в средата на апартамента.
— Къде е той? — попита Кристиан с твърде спокоен глас, който не предвещаваше нищо добро. Не се въртеше като луд, както очакваше Бисе.
— Кой?
— Брат ни, Валентин.
Бисе не знаеше откъде да започне. Той не ни е брат. Имали ли сме някога истински семейства? Знаят ли те, че съществуваме? Може би трябва да се фокусираме върху онова въплъщение на злото, което ни отгледа. Но Кристиан сякаш не се интересуваше от тези въпроси.
— Защо ти е притрябвал Вал? — попита Бисе.
— Така — отвърна Кристиан, все още бесен, но в същото време странно, впечатляващо спокоен.
— Защо така? — настоя Бисе, като опита да се засмее.
— Защото искам да го намеря и да го убия.
Бисе поклати глава. Кристиан не беше единственият, който кипеше от гняв. Бел я беше лишила от толкова много неща. Беше й отнела детството, спомените за родителите й, целия й живот и всичко това заради смешното желание да бъде красива. Но онова, което най-силно вбесяваше Бисе, бе, че Бел си спомняше. Бел знаеше как са изглеждали родителите им. Знаеше дали майка им се е смеела заразително и дали баща им е имал брада.
— Отивам в стаята си — рече Бисе и погледна часовника си.
— Какво? Сега ли? — попита грубо Кристиан.
— Имам главоболие, а и трябва да помисля. Можеш и сам да намериш Валентин.
— Окей, но аз всъщност не смятам да го убивам наистина… Просто… той е толкова… Твърде много ми дойде.
Бисе не си направи труда да му отговори. Просто тръгна към стаята, в която учеше, където си почиваше, нейната уединена пещера, където имаше всичко, от което се нуждаеше. Когато зави зад ъгъла, ускори крачка и дори се затича. Беше загубила представа за времето. За реалното време. След всичко, което се бе случило тази вечер, не бе имала възможност да остане насаме. Бутна вратата и се втурна в стаята. Огледа се с неспокоен поглед и отиде право при масата в дъното. Беше малка дървена масичка с едно-единствено чекмедже, което едва се забелязваше. Когато видя, че върху масата няма нищо, Бисе изтръпна. Ръцете й се разтрепериха. Тя се пресегна към чекмеджето и го отвори. То се оказа празно. Треперейки с цялото си тяло, едва успя да се добере до един стол. Пъхна и двете си ръце под краката, за да спре треперенето. Но не успя да попречи на дишането си да се учести и да стане неравномерно, докато цялото й тяло не се разтърси от силни спазми.
Никой не знаеше колко самотна се чувстваше Бисе в нейната пещера, където времето беше спряло. Мракът на тези мигове я преследваше — безнадеждността на свят, който вече не се върти към неизбежния си край. Предишния ден беше позволила на Бел да влезе тук — в това неприкосновено, прокълнато пространство, за да й помогне да се сдобри с Томас. След като знаеше, че Бел се е продала на Вилрой, това беше акт на опрощение. Когато по-късно научи, че Бел е предала и нея, това само увеличи болката. Никой от останалите не предполагаше как се чувства след всичко преживяно, а сега липсваха и зелените бутилки.
Валентин надникна в стаята на Бел. Тя още плачеше, но той не й обърна внимание.
— Кристиан да е тук? — попита вместо това, но додаде: — Уау, Бел. Трябва да спреш да плачеш, защото само влошаваш нещата.
— Не ме интересува — изхлипа тя. — Не ме интересува… колко по-грозна мога да стана. Бисе ме мрази. Изгубих сестра си… завинаги. Аз… я продадох…
— О, Бел, не плачи. Може би тя ще ти прости. Знаеш ли все пак къде е Кристиан?
Бел се поуспокои и изгледа учудено Валентин.
— Не знам. Но какво ти става? Не виждаш ли, че всичко се разпада?
Сетне стана от мястото си до прозореца.
— Къде отиваш? — попита я Валентин.
— Да потърся Бисе.
Бел избърса сълзите от лицето си и хукна към стаята на Бисе. По пътя зърна отражението си в един прозорец, огрян от светлината на свещите. Сърцето й подскочи. Когато най-сетне стигна пред вратата на Бисе, внезапно спря. Беше очаквала, че ще трябва да чука, да моли сестра й да отвори. Но вратата беше открехната. Беше оставена отворена най-безотговорно, толкова нетипично за Бисе. Тишината я накара да настръхне, сякаш нещо не беше наред. Усети същото, което чувстваше като малка, когато с Бисе се случеше нещо лошо. Като болката в коленете, когато Бисе беше ожулила нейните, или като усещането за спряла в гърлото буца, когато майка им се скара на сестра й.