Опасна дарба или поредният Фауст
- Автор: Найери Даниъл и Дина
- Серия: Училище Марлоу #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Пан
- ISBN: 978-954-660-249-7
- Переводчик: Корнелия Лозанова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Опасна дарба или поредният Фауст». Краткое содержание книги:
Героите на този роман са изправени пред същото предизвикателство като Фауст — има ли нещо достатъчно ценно, за да продадеш душата си за него?
— Тази трябва да е — рече Бел.
— Почакай — спря я Бисе. — Не, нямам добро чувство.
— Е, естествено, че няма да имаш — каза Бел и посегна към вратата. — Това е крилото на Вилрой. Обаче трябва да намерим… — но преди да довърши, тя отскочи назад и извика. Бисе се хвърли отгоре й и закри устата й с ръка. Вратата се движеше. Беше жива. Под дървото нещо мърдаше и се извиваше. Върху дървото, като червеи, пълзяха гигантски форми.
— Аз… аз видях… лице.
— Мисля, че знам какво е това — рече Бисе и дръпна сестра си. — Но сега няма значение.
— Откъде знаеш? — попита уплашената Бел, която се опитваше да проумее какво става.
— Живяла съм в тази къща доста години.
Бел и Бисе изтичаха към вратата. Бел се изненада, когато установи, че тя не е заключена, но на Бисе това сякаш не й направи впечатление. Бел очакваше да види нещо страховито зад нея, нещо наистина зловещо. Представяше си, че мадам Вилрой може би живее сред огън и в постоянна агония. Мислеше, че в стаята ще е неистова жега и въздухът ще е застоял, както в нейната стая, или че вътре ще гъмжи от отвратителни насекоми както при Виктория. Очакваше пещера, като покоите на Бисе, или дом на изгубена и измъчена душа, като дома на Кристиан. В действителност не видя нищо такова. Стаята беше хладна и приятна, луксозно обзаведена, като синята къща. Навсякъде имаше дивани, възглавнички и огромни кресла, тапицирани с плюш. Имаше също антични скринове с многобройни чекмеджета, както и масичка за кафе, украсена с цветя. Най-напред на Бел й се прииска да се разсмее, но веднага след това й се доплака, когато осъзна, че Вилрой, естествено, не можеше да живее в същия ужас, който осигуряваше за тях.
— Наблюдавай вратата — нареди й Бисе и се зае да претърсва стаята.
Мадам Вилрой се появи в дневната.
— Е, Виктория, какво има?
Виктория се втурна към нея. Кристиан я наблюдаваше как поглежда през рамо към него, преструвайки се, че не я чува, когато прошепна на гувернантката:
— Мадам Вилрой, накарах го да промени мнението си.
— Така ли?
— Сега е готов. Иска да продаде душата си. Иска да стане един от нас.
— Скъпа, толкова си глупава. Той ми отказа едва преди няколко часа.
— Но сега е променил мнението си. Кълна се. Аз го накарах да се промени.
Мадам Вилрой заговори, поглеждайки към бутилката вода.
— Кристиан, скъпи, може ли да видя гърдите ти?
— Не още — отвърна Кристиан.
— Виждаш ли, Виктория? — Вилрой скръсти ръце. — Не е променил мнението си.
— Напротив — рече Кристиан. — Само че не съм сигурен дали трябва да виждаш каквото и да било, докато не ми кажеш точно и ясно какво ще получа.
— Какво искаш, скъпи?
— Искам да стана известен спортист.
— Добре.
— И да съм богат.
— Естествено.
— И искам Виктория да изчезне.
— Какво? — Виктория подскочи.
За пръв път откакто Кристиан го познаваше, Бъди избухна във весел смях. Сетне тупна Кристиан по гърба.
— Искам да изпратиш Виктория обратно вкъщи. При семейството й. Да живее най-обикновен живот и да няма достъп до повече власт.
Виктория се разсмя.
Но тогава мадам Вилрой каза:
— Дадено.
Виктория хлъцна от изненада:
— Кристиан, какви ги говориш?
— Значи ще го направиш? Ще се отървеш от Виктория, за да получиш мен?
— Виктория ще се справи чудесно и сама. Тя е много умна — отвърна хладно мадам Вилрой.
— Добре — рече Кристиан и изгледа многозначително Виктория. — Не съм абсолютно сигурен, че искам точно това. — Щеше му се точно сега тя да прочете мислите му: Видя ли, Виктория? Тя не те обича. Не можеш да й вярваш. Откажи се. Но на лицето й нямаше и следа, че го чува.
— Добре, какво друго искаш? — попита мадам Вилрой.
— Искам Бъди да е в безопасност, искам да се излекува от онова, което го мъчи.
Виктория се бе преместила в ъгъла и като че ли говореше на стиснатите си юмруци. Изведнъж се завъртя, преди Вилрой да отговори, и извика:
— Бел и Бисе са в източното крило.
Мадам Вилрой присви очи и изгледа Кристиан. Той не бе в състояние да го крие повече. Очите й го пронизаха. Тя се обърна и излезе от стаята, но от вратата долетя сладкият й като мед глас, който прошепна:
— Довиждане, Бенджамин.
Инстинктивно Кристиан се обърна към Бъди. Когато погледна лицето му, разбра, че той вече не е безмозъчен андроид. В очите му имаше нещо живо, сякаш някаква изгубена част се бе появила.