Кралство на пепелта

- Дадох ти възможност да положиш кръвната клетва, за да спася живота ти. Но ако не я искаш, Фенрис, ще намеря... ще намерим начин да те освободим от нея...

- Искам я - отвърна той без нито следа от обичайния си нахакан тон. Погледна Роуан и сведе глава в поклон. - За мен ще е чест да служа на двора ви. Да служа на теб. - Прибави, връщайки очи към Елин.

Тя махна небрежно с ръка, но Роуан съзря блясъка в очите ѝ, когато се наведе да вземе още златни монети. За да ѝ даде момент да се окопити, отиде при Фенрис и го стисна за рамото.

- Радвам се, че се върна. - После допълни с известно колебание: - Братко.

Такъв щеше да му е вече. Някога не беше, но жертвата му в името на Елин... Да, от сега нататък Роуан щеше да го нарича свой брат. Въпреки че истинският брат на Фенрис...

Тъмните му очи пак просветнаха.

- Тя уби Конал. Накара го да се прободе в сърцето. Огърлица с перли и рубини се пръсна в ръцете на Гавриел.

Температурата в гробницата се покачи, но не лумнаха пламъци, не заподскачаха живи въглени.

Сякаш магията на Елин се бе надигнала, но тя я бе овладяла.

И продължаваше да пълни джобовете си със злато и бижута. Тя също беше видяла с очите си тази жестокост.

Стъпките на Гавриел бяха безшумни въпреки разпилените по пода скъпоценности. Пумата стисна другото рамо на Фенрис.

- Ще се погрижим Майев да си плати.

Роуан за пръв път чуваше подобни думи от него - особено по адрес на някогашната им кралица. В кехлибарените му очи обаче гореше ярост. Тъга и ярост.

Фенрис си пое глътка въздух и отстъпи встрани. Скръбта по лицето му се примеси с нещо друго... неразгадаемо. Но сега не беше моментът да го разпитва.

Напълниха джобовете си с колкото можаха повече злато. Фенрис дори съблече сивия си жакет и го използва като скалъпена за случая чанта. Когато вързопът натежа почти до земята и нишките на плата се обтегнаха до скъсване, той тръгна мълчаливо обратно по прохода. Гавриел го последва, още видимо смутен от безсрамната им кражба.

Елин обаче не спираше да крачи сред съкровищата. Събираше ги далеч по-избирателно от спътниците си, оглеждаше ги с почти бижутерско око. Боговете знаеха, че някога бе притежавала достатъчно накити и труфила, за да е способна да разбере за кои биха взели най-висока цена на пазара.

- Трябва да тръгваме! - подкани я той.

Собствените му джобове бяха пълни до пръсване, затруднявайки крачките му.

Тя се надигна от ръждясалото метално ковчеже, което преравяше.

И пое към него, стиснала нещо в дланта си. Като спря на ръка разстояние от него, отвори пръсти.

Върху дланта ѝ имаше два златни пръстена.

- Не познавам елфическите обичаи - подхвана. По-масивният пръстен беше инкрустиран с елегантен рубин, а по-финият имаше в средата си лъскав правоъгълен смарагд, голям колкото нокътя ѝ. - Но на човешките сватби младоженците си разменят пръстени.

Пръстите ѝ трепереха - съвсем леко. Навярно от твърде голямото количество думи, неизречени помежду им.

Но сега не беше моментът за този разговор, за тази целебна близост.