Дяволският квадрат

— Да — призна той.

— Аз също.

Той погледна часовника си.

— Вашингтон не е от будуващите градове. По това време всичко е затворено.

— Знам едно ресторантче, което работи денонощно. На другия бряг на реката.

— Как научи за него?

— Страдам от безсъние и винаги проучвам района, в който се намирам.

— В такъв случай да вървим — каза той.

Колата й прекоси моста, излезе на магистралата, а после сви по шосе 123 към Тайсънс Корнър. Нямаше никакъв трафик и много бързо стигнаха до ресторант „Амфора“, който се намираше в предградието Виена. На паркинга имаше десетина коли.

— Изглежда добре посетено — отбеляза Стоун. — За пръв път идвам тук.

Чапман слезе от колата, блъсна вратата с бедро и подхвърли:

— Май трябва по-често да излизаш.

Влязоха и си поръчаха кафе и храна. Донесе ги сервитьор с бяло сако и черна папийонка, който изглеждаше смайващо бодър за три часа през нощта.

— Наминах по-рано, но те нямаше — осведоми го Чапман.

Стоун придърпа чинията е бъркани яйца.

— Бях навън.

— Къде навън?

— Има ли значение?

— Ти си знаеш.

— Ако имаш да ми казваш нещо, започвай.

Чапман преглътна парченце бекон и вдигна глава.

— Май наистина си вдигнал ръце, а? Струва ми се, че това не е характерно за Джон Кар.

— Започва да ми писва от споменаването на това име — каза той. — Сякаш всички очакват да нахлупя вълшебна шапка и да реша проблемите на света. Може би пропускаш, че оттогава е изминало много време, а в момента си имам достатъчно други проблеми.

— В такъв случай моля за извинение — сопна се Чапман и стана. — Мислех, че все още ти пука.

Стоун я хвана през кръста и я бутна обратно на стола.

— Мога да ти предложа скандал, ако това искаш — процеди Чапман.

— Искам да мислиш логично, нищо повече — отвърна той.

— Хей, приятел!

Стоун се обърна. До масата им стоеше огромен широкоплещест мъж.

— На твое място бих оставил дамата на мира — избоботи той и сложи ръка на рамото му.

— Всичко е наред — побърза да каже Чапман, разтвори якето да покаже пистолета и измъкна служебната си значка. — Просто спорим кой да плати сметката. Все пак благодаря за кавалерството, скъпи.

— Сигурна ли си? — колебливо попита гигантът.

— Сигурна е, скъпи — изсъска Стоун и блъсна ръката му.

Приключиха със закуската и поеха обратно към къщичката на Стоун. Колата спря пред портала, но той не направи опит да слезе. Чапман го погледна, но не каза нищо.

— Благодаря за закуската — рече той.

— Моля.

Настъпи мълчание. Небето на изток започна да просветлява.

— Не обичам да ме побеждават — обади се след дълга пауза той.

— Аз също — отвърна тя. — Винаги искам да довърша започнатото. Предполагам, че и ти мислиш така. Вземи се в ръце и да продължаваме.