Истината за случая Хари Куебърт
- Автор: Дикер Жоел
- Серия: Маркъс Голдман #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Истината за случая Хари Куебърт». Краткое содержание книги:
През същия следобед, на връщане към Орора ми се обади Рот - не беше на себе си.
- Резултатите са готови, Голдман!
- Какви резултати?
- Почеркът! Не е на Хари! Не той е писал онези думи върху ръкописа!
Нададох радостен вик.
- Какво означава това конкретно? - попитах.
- Още не знам. Но щом не е неговият почерк, значи, ръкописът не е бил у него, когато Нола е била убита. А ръкописът е едно от главните доказателства на обвинението. Съдията току-що назначи ново изслушване за четвъртък, 10 юли, в единайсет часа. Толкова бърза реакция със сигурност е добра новина за Хари!
Бях много развълнуван - Хари скоро щеше да е свободен. Значи, винаги бе казвал истината - беше невинен. С нетърпение зачаках да дойде четвъртъкът. Но в навечерието на новото изслушване, в сряда, 9 юли, настъпи катастрофа. В този ден към седемнайсет часа бях в Гуз Коув, в кабинета на Хари, и препрочитах бележките си за Нола. Точно тогава ми се обади Барнаски на мобилния телефон. Гласът му трепереше.
- Маркъс, имам ужасна новина - каза той направо.
- Какво става?
- Кражба.
- Как така кражба?
- Текстът ви. Първите петдесет страници. Тези, които ми донесохте в Бостън.
- Какво? Как е възможно?
- Бяха в чекмеджето, на бюрото ми. Вчера сутринта ги нямаше. Отначало помислих, че Мариса е подреждала и ги е сложила в сейфа, тя прави така понякога. Когато обаче я попитах, ми каза, че не ги е докосвала. Вчера цял ден ги търсих, но напразно.
Сърцето ми силно биеше. Предчувствах буря.
- А кое ви кара да мислите, че са били откраднати? - попитах.
Настъпи дълго мълчание, после той отвърна:
- През целия следобед ми се обаждат от „Глоуб“, „Ю Ес Ей Тудей“, „Ню Йорк Таймс“... Някой е дал копия от текста ви на цялата национална преса, която се готви да го публикува. Маркъс, възможно е утре цялата страна да се запознае със съдържанието на книгата ви.
КАК ОЗДРАВЯВАТ ПИСАТЕЛИТЕ
(Написване на книгата)
14.
Съдбовният 30 август 1975 г.
- Виждате ли, Маркъс, нашето общество е такова, че ни се налага непрекъснато да избираме между разума и страстта. Разумът никога за нищо не е служил, а страстта е нерядко разрушителна. Така че ще ми е много трудно да ви помогна.
- Защо ми казвате това, Хари?
- Просто така. Животът е една голяма измама.
- Ще си доядете ли пържените картофи?
- Не. Изяжте ги, ако искате.
- Благодаря, Хари.
- Това, което ви разказвам, не ви ли е интересно?
- Напротив, много ми е интересно. Слушам ви внимателно. Номер 14: животът е голяма измама.
- Боже господи, Маркъс, нищо не сте разбрали. Понякога имам чувството, че разговарям с дебил.
16 часът
Денят беше прекрасен. Една от онези слънчеви съботи, които къпеха Орора във ведра атмосфера. В центъра хората спокойно се разхождаха и се спираха пред витрините, за да се възползват от последните дни хубаво време. Колите се бяха изнесли от улиците на жилищните квартали, по които сега нахлуваха децата с техните велосипеди и летни кънки, докато родителите им седяха па сянка под навесите, отпиваха от лимонадата си и преглеждаха вестниците.
За трети път за по-малко от час патрулната кола на Травис Дон прекоси квартала около Теръс Авеню и премина покрай дома на семейство Куин. Цареше абсолютно спокойствие. Никакво произшествие, нито едно повикване от централата. Беше проверил няколко шофьорски книжки, колкото да прави нещо, но умът му бе другаде - не можеше да мисли за нищо друго освен за Джени. Тя беше там, под пъкления навес, с баща си. Целия следобед бяха прекарали в решаване на кръстословици, докато Тамара подрязваше храстите в очакване на есента. Като наближи къщата, Травис намали с надеждата, че тя ще го забележи, че ще обърне глава и ще го види, че ще му махне с ръка, приятелски жест, който щеше да го насърчи да спре за малко и да я поздрави. Може би дори щеше да получи чаша чай с лед и да си поговори с нея. Но тя не обърна глава, не го видя. Смееше се на нещо с баща си, изглеждаше щастлива. Той продължи пътя си и спря двайсетина метра по-надолу, където не можеха да го видят. Погледна букета цветя на предната седалка и вдигна поставеното до него листче, на което бе написал това, което искаше да й каже:
Добър ден, Джени. Какъв хубав ден. Ако си свободна тази вечер, да идем да се поразходим на плажа. Може би дори бихме могли да отидем на кино? В Монтбъри са пуснали нови филми. (Да й дам цветята.)
Да й предложи разходка и кино. Лесно беше. Ала не посмя да излезе от колата. Побърза да потегли отново и продължи обиколката си по същия път, който след двайсетина минути щеше отново да го отведе пред дома на семейство Куин. Букетът бе от диви рози, набрани близо до Монтбъри, покрай едно езерце, за което му бе споменал Ърни Пинкас. На пръв поглед не изглеждаха толкова хубави като култивираните, но цветовете им бяха много по-ярки. Често си бе мислил да заведе Джени там. Дори бе съставил цял план. Щеше да й завърже очите, да я заведе пред розовите храсти и да отвърже шала, та хилядите цветове да избухнат пред нея като фойерверки. След това щяха да си направят пикник край езерото. Но не бе имал кураж да й го предложи. Сега караше по Теръс Авеню и премина покрай къщата на Келерганови, без да й обърне внимание. Умът му беше другаде.