Истината за случая Хари Куебърт
- Автор: Дикер Жоел
- Серия: Маркъс Голдман #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Истината за случая Хари Куебърт». Краткое содержание книги:
- А Нола какво щеше да прави?
- Щяхме да й намерим фалшиви документи за самоличност, щеше да си продължи училището, после да се запише в университета. Смятахме да изчакаме да навърши осемнайсет години и тогава да стане госпожа Хари Куебърт.
- Фалшиви документи? Но това е безумие!
- Знам. Беше абсолютно безумие. Абсолютно безумие!
- И какво стана после?
- На двайсет и седми август на плажа повторихме плана няколко пъти, след това се прибрахме вкъщи. Седнахме на старото канапе в дневната, което не беше старо, но стана такова, защото го използвах непрекъснато, и проведохме последния ни разговор. Ето, Маркъс, ето какви бяха последните й думи, които никога няма да забравя. Каза ми: „Ще бъдем толкова щастливи, Хари. Аз ще стана ваша жена. Вие ще сте голям писател. И университетски преподавател. Винаги съм мечтала да се омъжа за университетски преподавател. С вас ще бъда най-щастливата жена на света. Ще имаме голямо куче с цвета на слънцето, лабрадор, който ще се казва Сторм. Чакайте ме, моля ви, чакайте ме“. А аз й отговорих: „Ще те чакам цял живот, ако трябва, Нола“. Това бяха последните й думи, Маркъс. След това заспах и когато се събудих, слънцето залязваше, а Нола си бе отишла. Океанът бе облян с розова светлина, ята кресливи чайки се носеха над водата. Тъпите чайки, които тя толкова обичаше. На масата на терасата бе останал само единият ръкопис - оригиналът. А до него - бележката, която намерихте в кутията и на която пишеше, помня всяка дума: Не се безпокойте, Хари, не се безпокойте за мен, ще намеря начин да дойда при вас. Чакайте ме в стая№ 8, харесва ми тази цифра, тя ми е любимата. Чакайте ме в тази стая в 19 часа. После ще заминем завинаги. Не търсих напечатания текст, разбрах, че го е отнесла със себе си, за да го прочете още веднъж. Или може би за да е сигурна, че ще бъда на срещата ни в мотела на трийсети август. Взела беше проклетия ръкопис, правеше го понякога. На другия ден напуснах града. Както се бяхме уговорили. Минах през „Кларкс“ да изпия едно кафе, нарочно, за да се покажа и да съобщя, че ще отсъствам. Джени беше там, както всяка сутрин, казах й, че имам работа в Бостън, че книгата ми е почти завършена и ме очакват важни срещи. И си тръгнах. Тръгнах си, без нито за миг да заподозра, че вече никога няма да видя Нола.
Оставих химикалката. Хари плачеше.
*
7 юли 2008 г.
В Бостън, в салона на „Плаза“ Барнаски прегледа за половин час петдесетте страници, които бях донесъл, преди да прати да ни извикат.
- Е? - попитах, влизайки.
Той сияеше.
- Направо е гениално, Голдман! Гениално! Знаех, че сте подходящият човек!
- Внимание! Тези страници са бележките ми. Вътре има факти, които не трябва да се публикуват.
- Разбира се, Голдман. Разбира се. Във всеки случай последната коректура ще мине през вас.
Барнаски поръча шампанско, разстла договора на масата и обобщи съдържанието му.
- Предаване на ръкописа в края на август. Рекламните обложки вече ще са готови. За редакция и наливане две седмици, печат през септември. Книгата излиза през последната седмица на септември. Най-късно. Моментът е идеален! Точно преди президентските избори и почти по време на процеса срещу Куебърт! Ще постигнем забележителен пазарен успех, драги ми Голдман! Хип-хип, ура!
- А ако разследването не е приключило? - попитах. - Как да завърша книгата?
Барнаски имаше готов и потвърден от Правния му отдел отговор.
- Ако разследването е завършило, ще е автентичен разказ. Ако не е, оставяме сюжета отворен или пък предлагате на читателите някакъв край и тогава е роман. От правна гледна точка е безупречно, а за читателите няма никакво значение. А и толкова по-добре, ако разследването не е приключило - винаги можем да издадем втора част. Не сме ли късметлии!
Изгледа ме съучастнически. Един от служителите донесе шампанското и той настоя сам да го отвори. Подписах договора, Барнаски отвори бутилката, като заля всички с шампанско, напълни две чаши и подаде една на Дъглас, една на мен. Попитах:
- Вие няма ли да пиете?
Той направи отвратена гримаса и изтри ръце в една възглавничка.
- Не обичам шампанско. То е само за шоуто. А шоуто, Голдман, представлява деветдесет процента от интереса, който хората проявяват към крайния продукт!
И отиде да телефонира на „Уорнър Брадърс“, за да уговаря правата за филмирането.