Божият гняв

Примирен, историкът взе картонената папка и я отвори. В нея имаше листове хартия с името „Ал Кайда“ в заглавията. Разбра, че по-нататък има снимки, и разгледа първо тях. На едни се виждаха мъже с арабски дрехи и покрити глави, с оръжие в ръце; на други имаше сгради, заснети от въздуха или на място, с надписи, обозначаващи тренировъчни лагери; на трети се виждаха мъртви кучета, нахвърляни в нещо, което приличаше на контейнер. Имаше и снимки с различни арабски лица, две, от които бяха на Осама бин Ладен; на едната от тях лидерът на „Ал Кайда“ стреляше с автомат „Калашников“.

— Това е досие на „Ал Кайда“ — установи Томаш.

— Gee124, Том, познахте! Вие сте гений!

Без да обръща внимание на ироничния тон, португалецът затвори папката и я върна на Ребека.

— Вижте, не съм никакъв гений. Аз съм историк и този материал тук е от вашата област, а не от моята.

— Но вие работите за NEST, Том, а в момента имаме неотложен проблем за решаване — мотивира се Ребека. — Вашият бивш студент ви е казал, че „Ал Кайда“ притежава радиоактивен материал. Думите на руски, изписани на кутиите, които той е снимал, показват, че се отнася за уран, обогатен над деветдесет процента. С други думи, това е материал за военни цели. Положението е много сериозно. И понеже вие сте замесен в операцията, добре ще е да се запознаете с въпроса.

— Вие изчетохте ли всички документи?

— Разбира се.

Томаш взе чашата с шампанско, която червенокосата стюардеса му беше сервирала, и отпи глътка.

— В такъв случай можете да ми ги представите в резюме.

Ребека въздъхна и се предаде.

— Така да бъде — каза тя и отвори папката. — Тук се съдържа всичко, което знаем за проектите на „Ал Кайда“, свързани с производството и употребата на атомни бомби. Тези проекти датират от 1990 г. Един суданец, напуснал движението, на име Джамал Ахмад ал Фадл, ни разкри, че Бин Ладен се ангажирал по онова време с покупката на обогатен уран на стойност милион и половина долара. Информаторът ни казва, че видял със собствените си очи цилиндър с поредица от букви и цифри върху него, включително сериен номер и думите Южна Африка, идентифициращи произхода на обогатения уран.

— Какво се е случило с този уран?

— Не знаем.

Томаш хвърли поглед към папката.

— Вземайки предвид обема на това досие, предполагам, че в него има и други такива сведения.

Американката запрелиства документите от папката.

— Разбира се, че има — потвърди тя, като извади една снимка и я обърна към Томаш. — Виждате ли това?

Виждаха се редица мизерни палатки, мъже с тюрбани, жени, готвещи на огнища, и дрипави деца, които си играеха на земята.

— Прилича на бежански лагер.

— Много добре! — възкликна тя, сякаш историкът беше отговорил на въпрос от телевизионен конкурс. — Това е лагерът „Назир Багх“, на границата между Пакистан и Афганистан. През 1998 г. полицията е открила тук десет килограма обогатен уран. Материалът се намирал в ръцете на двама афганци, които се готвели да заминат за Афганистан. — Сниши глас, сякаш добавяше нещо в скоби. — Знаете кой по онова време е провеждал акции из Афганистан, нали?