В капана на времето [bg]

— Снощи излезе с принц Чарлс и не се прибра. Само това знам. — Надигнах се, хваната за перилата, и пригладих нощницата си. Вече бяха запалили камините, но в къщата още беше студено и аз треперех.

Мърто прокара ръка по лицето си.

— Уф! Някой отиде ли в Монмартър?

— Да.

— Тогава ще изчакам да се върне. Ако Джейми е там — добре. Ако не е, ще кажат кога се е разделил с Негово Височество.

— А ако ги няма? Ако и принцът не се е прибирал? — попитах аз. В Париж имаше якобити, но имаше и противници на Стюартите. Убийството на Чарлс Стюарт не би осуетило напълно потенциално шотландско въстание — той все пак имаше по-малък брат, Хенри, — но донякъде щеше да откаже Джеймс от подобно начинание.

Спомних си ясно историята, която Джейми ми разказа, за опита да го убият в деня, когато срещнал Фъргъс. Подобни нападения по улиците не бяха рядкост и из Париж по тъмно вилнееха всякакви банди.

— Най-добре се облечи, жено — рече Мърто. — Цялата си настръхнала.

— О, да… сигурно. — Погледнах ръцете си, бях се обгърнала, докато подозренията препускаха през ума ми, но без полза; зъбите ми започваха да тракат.

— Мадам! Ще се простудите! — Маргьорит се качи при мен и ѝ позволих да ме отведе в спалнята, като се озъртах към Мърто долу. Той внимателно огледа кинжала си, преди да го прибере в ножницата.

— Трябва да си легнете, мадам! — скара ми се Маргьорит. — Не е добре за детето да се простудявате така. Ще ви донеса веднага грейка. Къде е халатът ви? Веднага го облечете, да, така е добре… — Навлякох дебелия вълнен халат над копринената нощница и без да обръщам внимание на забележките на Маргьорит, отидох до прозореца и отворих капаците.

Отвън улицата започваше да просветлява, защото изгряващото слънце озаряваше горните части на каменните къщи по Рю Тремулин. Беше оживено, макар и толкова рано. Прислужници и лакеи търкаха стъпалата или лъскаха бронзовия обков на вратите, мъже с ръчни колички продаваха плодове, зеленчуци и прясна морска храна, хвалеха гръмогласно стоката си, а готвачите от големите къщи се подаваха от задните врати като джинове и им подвикваха да се приближат. Една каруца с въглища трополеше бавно по улицата, теглена от стар кон, който сякаш предпочиташе да си стои в конюшнята. Но нямаше и помен от Джейми.

Най-сетне позволих на разтревожената Маргьорит да ме вкара в леглото, за да се стопля, но не можах да заспя. При всеки шум отдолу заставах нащрек, при всеки тропот отвън се надявах, че ще чуя гласа на Джейми във фоайето. Лицето на граф Сен Жермен не спираше да изниква пред очите ми. Само той от френските аристократи поддържаше някаква връзка с Чарлс Стюарт. Най-вероятно той стоеше и зад опита за покушение над живота на Джейми… или моя. Имаше много лоша слава. Възможно беше да е поръчал отстраняването на Чарлс и Джейми? В този момент нямаше значение какво го води — политически или лични са мотивите му.