В капана на времето [bg]

— Присъства — уверих го аз. Всъщност бях положила много усилия да попреча на Джейми да връхлети в аптеката му и да измъкне със сила необходимата информация. Накрая го убедих да изчака с кочияша, докато аз си поговоря със земноводния собственик.

— Но вие не сте мъртва, мадона — изтъкна дребният билкар. Не че имаше вежди, но все пак едната страна на широкото му чело се сгърчи нагоре. — Можеше да сте мъртва, нали знаете?

Заради снощния стрес и физическото изтощение след това този факт ми беше убягнал.

— Значи не е било просто гадна шега? — попитах немощно. — Някой наистина е искал да ме отрови и съм жива само благодарение на вашите скрупули?

— Вероятно вашето оцеляване не се дължи изцяло на моите скрупули, мадам. Може да е било и шега — предполагам, че каскара саграда се продава и на други места. Но аз съм продал това вещество на двама души през последния месец — и не съм ги разпитвал.

— Разбирам. — Поех дълбоко дъх и избърсах с ръкавица потта от челото си. Значи имаше двама потенциални отровители на свобода; само това ми липсваше.

— Ще ми кажете ли кои са? — попитах направо. — Може следващия път да купят от някой друг. От някой без вашите скрупули.

Той кимна, широката жабешка уста потрепна при тази мисъл.

— Възможно е, мадона. Съмнявам се, че информацията за истинските купувачи ще ви е от полза. Те бяха слуги; явно изпълняваха заповед на господаря си. Едната беше прислужница на виконтеса Дьо Рамбо; другия не го познавам.

Забарабаних с пръсти по тезгяха. Единствено граф Сен Жермен ме беше заплашвал. Възможно ли бе да е наел непознат прислужник, за да се сдобие с отрова и после да я излее в чашата ми? Като си спомних приема във Версай, реших, че е възможно. Чашите с вино бяха разнасяни от слуги, а графът не се беше доближавал до мен, но не беше трудно да подкупи някой слуга да ми даде определена чаша.

Раймон ме гледаше с любопитство.

— Мадона, да сте подразнили някак виконтесата? Тя е много ревнива жена; не търси за първи път помощта ми, за да се отърве от съперница, макар че за щастие ревността ѝ не трае дълго. На виконта много му шарят очите — ако ме разбирате, — винаги се появява нова съперница, която измества предишната от мислите ѝ.

Седнах неканена.

— Рамбо? — Опитах се да свържа името с някакво лице. После мъглата в главата ми се прочисти и разкри изискано облечено тяло и грозно кръгло лице, и двете обилно опръскани с енфие.

— Рамбо! — възкликнах аз. — Ами да, срещала съм го, но когато започна да ми гризе пръстите на краката, го зашлевих през лицето с ветрилото си.

— Понякога това е достатъчен повод за виконтесата — отбеляза мастър Раймон. — В такъв случай вероятно няма да последват други атаки.

— Благодаря — отвърнах сухо. — А ако не е била виконтесата?

Дребният аптекар се поколеба, присви очи заради силното обедно слънце, което грееше през отворените капаци зад мен. После взе решение, обърна се към каменната маса, където къкреха аламбиците му, и ми кимна да го последвам.