В капана на времето [bg]

Посегнах и докоснах един от черепите. Не беше студен, както очаквах, а странно неутрален, сякаш изчезналата отдавна топлина все пак се спотайваше някъде наблизо.

Бях виждала да се отнасят по-непочтително с човешки останки; черепите на раннохристиянските мъченици бяха нахвърляни на купчини в катакомбите, а под тях стърчаха бедрени кости.

— Мечка? — попитах тихо. Огромен череп. Кучешките зъби бяха извити, за да могат да разкъсват, но кътниците бяха странно затъпени.

— Да, мадона. — Като видя, че не се страхувам, Раймон се отпусна. Ръката му закръжи около извивките на огромния череп. — Виждате ли зъбите? Звяр, който се храни с риба и месо — кутрето проследи дългия извит кучешки зъб и плоския кътник, — но и с горски плодове и корени. Те рядко гладуват, защото могат да ядат всичко.

Завъртях се бавно с възхищение, като докосвах по някой череп.

— Красиви са. — Говорехме тихо, сякаш да не ги събудим.

— Да. — Пръстите на Раймон също галеха дългите челни кости и проследяваха нежната дъга на скулата. — Те пазят същността на животното. Можеш да познаеш какво е само по черепа.

Обърна един от по-малките и посочи издутините отдолу, приличаха на тънкостенни балончета.

— Ето — ушният канал влиза тук, за да може звукът да отекне в черепа. Оттук и острият слух на плъха, мадона.

— Tympanic bullae — кимнах аз.

— А? Не знам добре латински. Аз сам… си измислям имена за тези неща.

— А тези? — Посочих нагоре. — Те са специални, нали?

— О, да, мадона. Това са вълци. Много стари вълци. — Свали един от черепите, държеше го с почтително внимание. Муцуната беше дълга и кучешка, с големи кучешки зъби и широки кътници. Сагиталният гребен се издигаше рязко от задната част на черепа, доказателство за силните мускули на врата, които някога е поддържал.

Тези черепи не бяха мътнобели като другите, по тях имаше кафеникави петна и бяха по-излъскани.

— Вече няма такива зверове, мадона.

— Няма ли? Имате предвид, че са измрели? — Докоснах отново черепа. — А как се сдобихте с тях?

— Бяха в едно торфено поле, заровени на много стъпки под земята.

Погледнах ги по-внимателно и видях разликите между тях и по-новите черепи на стената. Тези животни са били по-големи от обикновени вълци, с челюсти, способни да разтрошат крака на бягащ лос или да разкъсат гърло на ранен елен.

Потреперих при допира, защото си спомних вълка, който бях убила пред затвора Уентуърт, и глутницата, която ме преследваше в ледения здрач преди почти шест месеца.

— Не обичате вълци, мадам? — попита Раймон. — И все пак мечките и лисиците не ви плашат? Те също са ловци, хранят се с плът.

— Да, но не с моята — отвърнах и му подадох древния череп. — Много по-симпатичен ми е нашият приятел лосът. — Потупах сърдечно дългия му нос.

— Симпатичен? — Меките черни очи ме гледаха с любопитно. — Странно чувство към една кост, мадона.