Лебедова песен [bg]

— Всемогъщи Боже — каза тихичко старата жена. — Двамата добре сте изгорели, а? О, Господи… Съжалявам, не исках да се взирам, но… — Тя погледна Суон и на лицето ѝ се изписа болка. В очите ѝ проблеснаха сълзи. — О, Господи — прошепна отново. — О, Божичко, двамата сте били… ранени лошо.

— Живи сме — отговори Джош. — Това е най-важното.

— Да — съгласи се Леона и кимна. Погледът ѝ се заби в дървеното дюшеме. — Простете ми за нахалството. Възпитана съм по-добре от това.

— Леона! — изкряска мъжът и отново беше покосен от давеща кашлица.

— Най-добре да отида да проверя съпруга си — каза старата жена и излезе от стаята през един коридор. Докато я нямаше, Джош огледа помещението. То беше простичко обзаведено, с обикновени неполирани мебели от чам и изтъркан зелен килим пред камината. Той избегна да се погледне в огледалото на едната стена и отиде до близкия шкаф. На рафтовете му имаше десетки кристални сфери с различни размери, като най-малката беше голяма колкото камък, а най-голямата беше колкото двата му свити юмрука, взети заедно — на половината на топка за боулинг. По-голямата част от тях бяха с размерите на бейзболна топка и кристално ясни, а други имаха сини, зелени и жълти оттенъци. В добавка към колекцията бяха изложени различни видове пера, няколко изсушени царевични кочана с боядисани в различни цветове зърна и две деликатни и почти прозрачни змийски кожи.

— Къде сме? — попита Суон, която все още стискаше здраво в прегръдката си Бисквитеното чудовище. Под очите ѝ се бяха появили тъмнолилави кухини от умора, а жаждата направо изгаряше гърлото ѝ.

— В малко градче на име Съливан. Не е останало много тук. Изглежда всички, освен тези хора, вече са си заминали. — Джош се приближи до полицата, за да разгледа няколкото снимки в рамки, сложени на нея. На една от тях Леона Скелтън беше седнала в люлка на верандата с усмихнат пълен мъж на средна възраст, който имаше повече корем, отколкото коса, но очите му бяха млади и леко лукави зад очилата с рогови рамки. Той я беше прегърнал с една ръка, а другата му се прокрадваше към скута ѝ. Тя се смееше, устата ѝ беше пълна със сребърен блясък, а косата ѝ не беше толкова червена. Със сигурност на снимката беше поне с петнадесет години по-млада.

На друга снимка Леона люлееше като бебе бяла котка в ръцете си, чиито крака стърчаха доволно нагоре. На трета позираха двама мъже — единият от двамата беше по-възрастен и с шкембе. Те държаха въдици и се пъчеха с не особено голяма риба.

— Това е семейството ми — каза Леона, когато се върна в стаята. Беше оставила револвера. — Съпругът ми се казва Дейви, синът ни Джо, а котката ни Клеопатра. Казваше се Клеопатра. Погребах я отзад преди около две седмици. Зарових я надълбоко, за да не я докопа нещо. Вие имате ли имена, или сте били излюпени?

— Казвам се Джош Хъчинс. Това е Сю Уанда, но всички я наричат Суон.

— Суон — повтори Леона. — Красиво име. Приятно ми е да се запозная с двама ви.